Спомени от Народната република
Начало / Интервю / Дядото на Христо Иванов станал жертва на сталинските репресии

Дядото на Христо Иванов станал жертва на сталинските репресии

Гледахме онзи ден репортажи по телевизиите, как едни образовани и интелигентни млади хора се редят на опашка, обаче не за мач или за кино, а за … членство в партия. Партия наречена „Да България“, която само за няколко часа народното творчество прекръсти на „Дай България“. Та искаме да осветлим тези млади хора, които най-вероятно са водени от най-светли идеали да променят нещо в България, с кратка биографична справка на лидера, който са си избрали да ги води към светлото бъдеще. Това е само част от житие-битието на лицето Христо Иванов, известен още и като Христо Бойкикев.

В диплите на миналото
Христо Иванов е роден е на 13 септември 1974 г. в София. В семейство на отявлени комунисти. Майката Мария е родена в СССР – в Москва, нейният баща Недялко Бойкикев е българският комунист – болшевик, ленинец и политически емигрант. В края на 30-те години на миналия век при една от сталинските чистки Недялко Бойкикев е откаран в ГУЛАГ на брега на Колима, където намира смъртта си. Мария пристига в България с майка си след Втората световна война заедно със Съветската армия и семействата на други политемигранти. Завършва философия. Проявява странности – редом с комунизма почита и Бог. Става учителка в Монтанско село. В разгара на Пражката пролет попада в столицата на Чехословакия, където се запознава със съпруга си Любомир Иванов – инженер, изпратен по работа там. Мария се вдъхновява от идеите на Пражката пролет, заради което семейството получава разпореждане веднага да се върне в София. Вярна на комунистическия идеал, тя се обявява за „социализъм с човешко лице“. Предупреждават я с изключване от БКП. Но не го правят. Мария е най-добрата приятелка на дъщерята на Вълко Червенков – Ирина и дори държи нагробно слово на погребението ѝ.
В навечерието на 10-ти ноември Мария Бойкикева застава начело на Клуба за подкрепа на преустройството, неуморна активистка е в „Екогласност“, част от кръга на д-р Желев, на Блага Димитрова и Ивайло Трифонов. Тогава я изключват от партията заедно с Копринка Червенкова. След 10 ноември е поканена заедно с още 13 „дисиденти“ да възстанови партийното си членство и е сред малцината, които приема. И днес Мария Бойкикева продължава да води активен партиен живот в квартален клуб на БСП в ж.к. „Гео Милев“. Съпартийците я определят като „двоен идеалист – комунист и набожен християнин.“

Майчини кахъри
Когато Христо (той е третото ѝ, най-малко дете) се захваща със „съдебната реформа“, Мария Бойкикева отива лично при лидера на БСП Михаил Миков да търси подкрепа за идеите му, но удря на камък. Христо остава с усещането, че революционните му предложения не предизвикват интерес в партията на майка му. По време на кабинета „Близнашки“, когато в БСП започват критиките срещу него в качеството му на правосъден министър, тя настоятелно моли другарите си на „Позитано“ 20 да не го атакуват, защото „не е лошо момче“. Отново не успява. Няма и как да успее, след като синът й е бил преди това един водачите на митингите срещу правителството на Орешарски. Протестите го сближават с крайнодесните Радан Кънев и Атанас Атанасов, които впоследствие плътно застават зад гърба му в провеждането на „съдебна реформа по калъпа на Иван Костов“.

По това време освен със сина си, Мария Бойкикева има проблем и с дъщеря си. Сестрата на министъра протестър Христо Иванов е историчка, работи като научен сътрудник в БАН и съвсем изненадващо името ѝ излиза в картонче като сътрудник на Първо главно управление на ДС. Тогава майката отново търси съдействие на другарите от „Позитано“ с искане да бъде прикрит този факт. Но и това не става. Петното в семейството е факт. Настойчивите опити да бъде срито – също.

Дотук, освен бурния партиен и идеологически живот на една фамилия, обагрен от идеите на комунизма, и децата, които не споделят идеалите на родителите си, – нищо странно. Никой не може да бъде съден за вижданията си. За религиозните си убеждения – също.

Интервю с майката на Христо Иванов от 2014 г.:

Имате интересна биография – баща ви е жертва на сталински репресии и известно време сте живели в СССР. Какво помните оттогава?

– Не съм живяла – аз съм родена там. Баща ми е бил в Берлин, в Париж, в Ница. След 1923 г. завършва в Ница правни науки, а после става политически емигрант със забрана да влезе в България.

– Защо?

– Защото става учредител на Нарстуд – Народно студентство, съюз на българските студенти в чужбина – в Женева, Ница, Марсилия, Берлин, Лайпциг. И когато след 1923 г. в България започва белият терор, той прави голяма изложба за това с Анри Барбюс, Луи Арагон, Ромен Ролан, Алберт Айнщайн, която обикаля цяла Европа. Това събитие е в устата на интелигенцията дълги години. Мама не е политемигрант. Завършва медицина в Берлин, даже там се женят с татко. Тогава техни кумове стават Любен Владигеров и голямата оперна прима Христина Морфова. А когато фашизмът идва в Германия, баща ми е член на компартията и избира да замине за СССР През 1935-1936 г., когато има затопляне в отношението СССР – България, се разрешава на българските политически емигранти да се върнат в родината. Такъв беше например Гриша Филипов, на когото се присмивахме за руския акцент, който той не можа да преодолее до края на живота си. Е, и аз говоря меко, но пък и в Стара Загора говорят меко, нали? Чунким не мога да се родя в Стара Загора. Та точно тогава майка ми прави постъпки да се върнем в България, но заради шумното поведение на баща ми ни отказват. Две години по-късно по време на сталинските репресии – 1937-1938 г., го арестуват, заедно с руснаци, украинци, грузинци, унгарци, китайци, американци, много немци – антифашисти, отишли в СССР, за да се спасят от терора и да строят новия живот. Два пъти съм чела делото на татко. Пишеше, че двама българи го натопили на партийно събрание. Единият, че се бил срещал с някго си в немското посолство, а другият – че имал троцкистки възгледи. Стоварват го болен в Магадан, имаше язва. Не е могъл да работи с другите, затова го оставили. И така умира.

– Какво знаехте за България?

– Nothing за България. Родителите ми или са нямали време, или са смятали, че ще останат вечно в Москва. Впрочем мен и майка ми все руснаци са ни отървавали. Бойната линия през Втората световна, която преживяхме в Москва, е била на 7 км от града. Мама искала да се евакуираме, но директорката на болницата й казала:“Светлана, вие нямате никакви роднини в СССР, затова по-добре стойте в болницата. Докато аз съм директор, нищо няма да ви се случи.“ И така сме останали там. После ни издадоха документ, че сме пострадали от политически репресии заради смъртта на татко.

– Кога се върнахте тук?

– През април 1945 г. с първата влакова композиция за насам. По това време всички политически емигранти в СССР получават възможност да се завърнат в родината си. Тогава съм била едва 13-годишна – дълъг нос, две плитки, слаба като щиглец. Четири пъти съм боледувала от скорбут. Помня как мама ме хранеше със сурови картофи за витамини, защото нищо друго нямаше по това време. В родината мама става полковник във Военна болница, професор и основател на физиотерапията в България. В музея на ВМА има неин портрет.

– Как приехте новата си родина?

– Всъщност България е второто ми отечество. Знаех само думите „джереме“ и „калпазанин“. Живеехме при сестрата на майка ми. Помня, че още с пристигането си слязох в двора и си намерих тайфа. Всички много се забавляваха с мен. Питаха как е на руски „кибрит“ и като им казвах „спички“, умираха от смях, а аз не разбирах защо. В началото учех в училището към руското посолство, после в Първа девическа. Бяхме в един випуск с Татяна Лолова. Питайте за Мока, така ми викаше баща ми, така ме знаеха и в училище. На мен обаче ми беше по-интересно какво става извън училище. Помня, че много се занимаваха с нас, никога не съм усетила враждебност.

– По образование сте философ, но сте били учител по история в Михайловгра, днес Монтана

. – Да, преподавах история в техникум „Юрий Гагарин“ и сред учениците ми беше и Петко Симеонов, с когото после бяхме в Клуба за гласност и преустройство. Тогава разбрах каква мъченица е България! Мама миа! Това е моментът, в който я обикнах. – Как се запознахте със съпруга си? – На ученическа бригада на Златните мостове, Витоша. Тогава той беше ученик от строителния техникум „Христо Ботев“. Ходехме с едни къси шорти – сигурно ми е гледал краката, не виждам какво друго… И двамата пеехме в бригадирски хор, а там вечер край огъня – тванти-онованти, така се запознахме. И като се върнахме, продължихме да се събираме. После той ме изпращаше. И така. Във втори курс философия вече бях бременна.

– Преживели сте Пражката пролет през 1968 г. Промени ли ви това събитие?

– Това е събитието, което оказа най-голямо влияние върху мен след войната. Помня как със съпруга ми заминахме с децата на почивка за Чехословакия по профсъюзна линия. Попаднахме в Прага през август 1968 г. Съвсем друг свят. Чехите и словаците излизат от работа и отиват на улицата да обсъждат социализма с човешко лице. Културно. Без викове и крясъци, без истерия. Помня едно момиче с размазан от сълзи грим, което ни поднасяше храната в една столова. Когато го попитахме защо плаче, то само отвърна „Инвазе“ (нахлуване – б. р.) и така враждебно ни погледна, че веднага се скатахме на улицата. Имах една „Смена“, много обичам да снимам. Снимах, снимах, но никъде контрареволюция не видях

– Изключена сте от БКП. Как стана това?

– Станах партиен член чак през 1966 г., преди това дълго не ме приемаха. След завръщането си от Чехословакия споделях на всички: „Не видях там контрареволюция. Бореха се за социализъм с човешко лице, без репресии и деформации.“ Някои колеги ме съветваха: „Мока, млъкни! Това не се говори!“ Накрая ме наказаха с последно предупреждение за изключване от партията с формулировката: „За противопоставяне на партийната линия по въпроса за чешките събития.“ Изключиха още четирима, сред които Валери Петров и Гочо Гочев. Те обаче бяха известни, а за мен знаеше само градската партийна организация… Но останах завеждащ редакция. Не ме закачаха, даже ме защитаваха: „Баща й загинал в сталинските репресии, сега и дъщеря му ли искате да унищожите?“

– Вие сте първият председател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, активна сте и в “Екогласност”. Как ви избраха?

– Ето точно заради това ме изключиха от БКП. А че ме избраха за председател, не се дължи на мен, а на буквата Б. Избираха председателите по азбучен ред и нали фамилията ми е Бойкикева. След мен стана Николай Василев. До Ж – Желю Желев, не стигнахме, защото свободата дойде… Помня, че Желю Желев се  обръщаше към мен  с “госпожо”  и само ми пишеше бележки къде и в колко часа е сбирката. България много кипеше тогава, не е само клубът. “Екогласност” се зараждаше. Институтът по социология, философският, правният институт, физическият, историческият, философският факултети в университета – развъдник, не можеш да им затвориш устата, всичко там ставаше, смелите независими кинаджии, такива легенди като Петър Слабаков и Мариана Димитрова. Мила, някой ден мога да ви покажа колко ресурс са вложили да ме следят още от 1972-1973 г. Сигурно много са се  страхували, щом са  следили чиновническа  интелигенция като мен. В клуба се записаха 400 души. С име, адрес, телефон. Съществувахме точно една година – от 3 ноември 1988 г. до 10 ноември 1989 г. Иначе с “Екогласност” за Рила и Места събрахме 11 000 подписа.

– Едно от първите решения на Политбюро на БКП след 10 ноември е да възстанови партийното членство на 13 дисиденти, един от които сте вие. Защо приехте?

– И други ме питаха. Защото там се чувствам в свои води. Това е.

Интервюто е копирано от © www.24chasa.bg

Източник на текста: znews.bg

Коментари

Коментари

sandacite

Коментари

  1. Ангел Сапаревски

    Христо Иванов не е бил в правителството на Орешарски, а в служебния кабинет на Близнашки и в сегашния кабинет в оставка.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.