Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Политически калейдоскоп / Как да пишем за “ерата на комунизма”

Как да пишем за “ерата на комунизма”

Автор: Драгомир Драганов

Ако захлупим учениците само с петолъчки, сърпове и чукове, рискуваме да ги осакатим ВЕЧЕ едва ли има българин, който да не е убеден в законотворческото невежество на депутатите ни.

Бедата обаче е, че и у нас все още действа римското правило “Лош закон, но закон”. Сиреч, колкото и да е нефелен, ако един закон бъде приет, трябва и да се прилага. Но ще ми е силно любопитно как, ако мине и на второ четене, би бил приложен примерно този за периода 1944-1989 г. А като гледам, алчни платестърски аналфабети вече са се наточили да го вкарат и в учебните програми за десети и (дори!) за седми клас.

Въпросът е какво биха написали? Че като се започне от 9 септември 1944-а и се свърши с 10 ноември 1989-а в България е имало само петолъчки, сърпове, чукове и концлагери? Да, имало е и такива неща. Науката история обаче никога не би си позволила да “замрази” един изключително динамичен почти половинвековен период в една-единствена дефиниция. Нещо повече, науката история би разделила “ерата на комунизма” поне на три отделни (и съществено различаващи се помежду си) етапа.

Първият – 1945-1947 г., е на т.нар. демократично интермецо Да сме наясно поне с три неща. А) Сталин решително не е демократ. Б) Сталин знае, че и България остава в съветската сфера на влияние. В) Сталин е твърдо решен да наложи в тази сфера (Румъния, България, Югославия, Албания, Унгария, Чехословакия и Полша) болшевишката политическа и икономическа система. Но Сталин трябва да се преструва на демократ поне докато не приключи Парижката конференция, на която се подписват мирните договори между държавите – победителки във Втората световна война, и бившите съюзници на Хитлерова Германия. И едва когато това става, Сталин спира да се преструва в “неговите” си територии. С което пък те – и България в частност, навлизат във втория етап на “комунизма” (1947-1956 г.) – този на “вносния” азиатски болшевизъм.

Това са десет наистина страшни години. Национализации, насилствено коопериране, концлагери, лилаво мастило и петобална система в училище, култ към личността, лов на “врагове с партиен билет” – и въобще може да добавите тук всичко, което се сетите за уродливите черти на сталинизма (а да не забравяме – и на ленинизма) като ляв тоталитаризъм.

 След 1956 г. обаче цялата “съветска сфера на влияние” навлиза в поредния, трети етап от развитието си – на т. нар. национални социализми, а иначе казано – на лични диктаторски режими от авторитарен тип.

У нас този етап от историята на “комунизма” се свързва с името на Тодор Живков. Само че той е прекалено дълъг и на свой ред също търпи вътрешни еволюции. Иначе казано, следва класическата динамика на всички авторитарни режими, независимо дали от южноевропейски, или от латиноамерикански тип. А тя е проста. Първоначално бъдещият диктатор трябва да утвърди властта си. В държавата – чрез нови репресии срещу “външните” врагове. В партията – чрез разчистване на сметки с евентуалните конкуренти. У нас този процес приключва към 1962 г. Затворени са и последните лагери (Белене, Слънчев ден, Скравена) и са натирени и последните вътрешни опоненти (Червенков, Югов и др.) А с идеята “България – 16-а република на СССР”, срещу която никой не смее дори и да гъкне, Живков наистина се превръща в едноличен авторитарен лидер. После идва следващият подетап – на т.нар. класически авторитаризъм. В продължение на близо две десетилетия Живков е всьо и вся – става само това, което той каже. Брежнев (защото това е вече неговото време) поставя на всички социалистически диктатори само едно условие – правете в страните си каквото ви хрумне, само не си и помисляйте да напускате моята сфера на влияние. Това е известно в историята като “доктрината на ограничения суверенитет”. И който я спазва – а Живков тук е пръв сред равни, – си живее добре като едноличен и пълновластен национален лидер.

 Няма обаче безкрайно щастие. И с идването на Горбачов (1985 г.) режимът на Живков навлиза в третия си (и последен) подетап – на авторитаризма с изявен либерален уклон. Характерното за него е, че народът вече не иска да бъде управляван постарому, а и властта вече не може да бъде упражнявана постарому.

Ето така започва подготовката на прехода към демокрация. Русенски комитет, Клуб за гласност и преустройство, “Подкрепа” и т.н. са само първите лястовички на предстоящите промени. Вторите обаче са далеч по-сериозни. Става дума за вътрешнопартийната опозиция, подкрепяна от Москва.

И на 10 ноември 1989 г. идва и краят на този трети подетап от личния авторитарен режим на Живков.

Извинявам се за тази разходка из историята на “комунизма” в България от 1945 до 1989 г. Видно е обаче, че като период той е доста по-сложен и динамичен от една окрупняваща го дефиниция. А иначе един урок в седми клас е максимум страница – страница и половина. Хайде, в десети да е двойно повече. Но и те едва ли биха стигнали. И ако захлупим учащите се само с петолъчки, сърпове и чукове, вместо да им разкажем как са живели техните предци, рискуваме просто да ги осакатим. За тях демокрацията е в правото да избират между два мола, а петолъчките май отдавна са заменили с айпади и таблети. Да, историята трябва да се знае. Но едва ли един чугуномитодиевски закон допринася за това.

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.