Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Когато носехме ключа от вкъщи вързан на врата

Когато носехме ключа от вкъщи вързан на врата

ORIGINAL-293043_295717807201805_587851839_nВ моето детство това беше дългоочаквана придобивка. Когато ти връчат облия ластик, на който виси ключът от външната врата на апартамента, значи си пораснал, значи вече ти дават възможност да летиш самостоятелно, поне така си мислиш… Ще излизаш и ще се прибираш, когато на теб ти  е кеф. Всъщност тази думичка тогава не ми беше в речника. Чакаш с нетърпение да те пуснат да играеш, пръстите тръпнат, докато бързат да завържат гуменките, хукваш по стъпалата на входа, взимайки по две надолу и се впускаш в твоя свят – светът на измислените страшни случки късно пред блока, криенето по новите строежи в махалата, преследването на стражари и апаши, броенето с „китка, китка, магданоз”, за да завъртиш поредната дяволия… сигурно мога да изредя още и още забавни, поглъщащи вниманието ни игри, но няма да ми стигне този лист.

deca1Тичаш, фантазираш, чакаш скрит в някой вход, докато превали поройният летен дъжд, а на детското вратле виси твоята сигурност – домът, родителите, топлата храна, обичта. Понякога жилавият объл ластик ставаше ужасен и болезнен неприятел, ако го дръпнеш и пуснеш рязко. Металният ключ попадаше я в брадата, я звънко се удряше в зъбите. Нашата самостоятелност свършваше до семейния сигнал, изсвирен с уста от терасата или с протяжното: Прибирай сеее! Разликата със сегашните деца е огромна и май тя се върти около диапазона на тайните. Нашите бяха какви хитринки да измислим, за да се приберем по-късно и поиграем повече навън, а днешните малчугани събират тайните си в телефони, таблети, лаптопи и всякакви видове „екранни” и зомбиращи апарати, където има пароли, защити и никой няма достъп до тях. Освен това ние обувахме късите панталонки, джапанки, тениска и се вливахме в рояка на улицата. Сегашните деца са къде, къде по-суетни от нас.

kliuch_lastik

Когато си зададох въпроса защо на съвременните хлапета не им връзват ключ на врата, много бързо си отговорих. Днес децата не ходят никъде сами. Те не играят сами навън, не ходят сами на училище може би до 6 – 7 клас, возят ги в автомобили, водят ги на всякакви уроци и спорт, но винаги с екскорт… Съжалявам ги. Те никога няма да узнаят колко важен можеш да се чувстваш само на 6, поемайки отговорност сам за себе си макар и в един кратък отрязък от деня. Децата нямат вина, времето е различно и за тях нашето е отминало и непонятно…

Автор: Красимира Янкова

Източник: zarata.org

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.