Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Когато се наливаха основите / Фабриката, която Царството построи, НРБ обнови, а демократите разрушиха

Фабриката, която Царството построи, НРБ обнови, а демократите разрушиха

Първият ден на юли 1994 г. бил топъл, слънчев и усмихнат. Всички обсъждали победата на националния отбор по футбол над Аржентина, с която България се класирала за осминафиналите на световното в САЩ. Tози петък бил извънредно радостен и в едно 7-хилядно работническо селище, намиращо се на двайсетина километра източно от столицата: в гара Елин Пелин празнували 100-годишнината на керамичния завод „Изида”.

I. Началото

В цеховете за порцелан, плочки и санитарен фаянс било неестествено тихо, но от столовата ехтели северняшките хора на Дико Илиев. Свирели музикантите от представителния духов оркестър, кръстен на неговия създател и дългогодишен диригент – народният учител Стефан Стефанов. На празничните трапези тостове вдигали бивши и настоящи работници, инженери и началници, а за официалната част дошли високи гости от София. Говорили председателят на народното събрание и премиерът, а президентът изпратил поздравителна телеграма. Празникът продължил до късно вечерта, когато в новините на националната телевизия бил излъчен обширен репортаж от тържествата в „Изида”.

Ще попитате, чак пък толкова важна ли е била кръглата годишнина на този керамичен завод, та за нея трябвало да има гирлянди, трапези, духова музика, мажоретки, депутати, министри и дори приветствие от президента.

Да, „Изида” бил заслужил своя празник и височайшото внимание със сериозния си принос за благоустрояването на възкръснала България, европеизирането на модерна София, развитието на нашето керамичното производство и на гара Елин Пелин, в частност. Заводът променил живота на много хора.

А всичко започнало от поръчката за доставка на няколко тона каменинови тръби за столичната канализация през 1893 г. Всъщност София била избрана за столица на свободна България 14 г. по-рано, но още носела ориенталските си дрехи. Кривите, кални и миризливи улици, които разделяли пълните с порутени къщурки махали, не приличали нито на главен, нито на какъвто и да е европейски град.


София около 1900 г., снимана от дн. бул. „Христо Смирненски“. /Снимка:lostbulgaria.com/

Амбициозният план за облагородяване на изостаналото градче минавал през задължителното полагане на канализация, а проектът за нейното изграждане бил спечелен от младия инж. Михаил Момчилов. Завършилият дрезденската политехника еленчанин вече имал зад гърба си призови места от конкурси за мостове в Будапеща и Санкт Петербург и съвместни проекти със самия Густав Айфел.

Най-добрата оферта за тръбите дошла от Командитното дружество „Георги Мимиди и сие”. Зад него стояли няколко солидни търговци – един грък, двама братя евреи и трима българи. Двама от съдружниците направили обиколка в Австро-Унгария, Германия, Франция и Белгия, но опитите им да купят тръби ударили на камък. Нито една голяма фирма не пожелала да прави бизнес с толкова изостанала страна. Аргументът на чуждите производители бил, че жп мрежата до и в България била слабо развита и транспортът на крехките глинени тръби с каруци до София криел риск от огромен брак.

Командиторите били изправени пред сложен избор. От едната страна ги чакали огромни неустойки и почти сигурен банкрут, а от друга – пълното с неизвестност и опасности предизвикателство – сами да си произведат тръбите за канализацията на София.

Жребият бил хвърлен не и без помощта на инж. Момчилов, който дал кураж и им помогнал при проектирането на фабриката. Дружество „Георги Мимиди и сие” се обърнало към грънчарските еснафи с молба да им изпратят проби от материала, с която работят. Анализът в една немска лаборатория показал, че глината в близкото до София село Чукурово има всички необходими съставки за изработването на качествени каменинови тръби.

Съдружниците, инж. Момчилов и техен приятел геолог се отправили към планинското селце с два файтона. Тамошният грънчар ги завел до мястото, откъдето копаел глината за своите гърнета, делви и паници. Оказало се, че залежите са огромни, но пътят до готовите тръби бил стръмен и в буквалния смисъл. Момчилов предложил фабриката да бъде изградена в равното, до станция Нови хан, на откритата преди няколко години железопътна линия София – Саранбей. Глината щяла да се превозва с каруци на десетина километра – от залежите в планината до бъдещата фабрика в местността „Гладно поле”. За целта от новоханчани били купени няколко ниви, строителството й било ръководено от ваймарски инженер и година по-късно основният цех, с необходимите преси и пещи, бил готов.

Бързо бил събрана и работна ръка – няколко инженери, майстори от чужбина и опитни трънски грънчари, както и стотина довчерашни земеделци от близките села. Само за няколко месеца тръбите за канализацията на София били произведени и доставени в срок. Последвали поръчки от Варна, Бургас и Пловдив. След тръбите фабриката усвоила и производството на фаянсови плочки и тухли за кахлени печки и камини. На жп станция Нови хан пристигали тонове пернишки въглища за пещите, а машинистите на парните локомотиви свикнали да взимат вагони с тръби, тухли и плочки от индустриалния коловоз на фабриката. Част от тях били предназначени и за канализацията на Истанбул.


Фабрика „Изида“ около 1900 г. /Снимка: Централен държавен архив/

Четири години след създаването на фабриката за тръбите, командиторите регистрирали новата си фирма – Българско акционерно индустриално керамично дружество „Изида”. Инж. Момчилов и неговата съпруга – баронеса Филипина фон Услар-Глайхен, с която се запознали по време на следването му в Дрезден, дали пищен прием за новата 1900 година. Салонът на бляскавия им дом, проектиран от брат му – арх. Петко Момчилов, в стила на късния средиземноморски ренесанс, бил пълен. Дошли акционерите в „Изида”, приятелите от железницата и създателите на Българското инженерно-архитектурно дружество. Инж. Момчилов бил един от инициаторите за създаването на БИАД и неговият първи председател.

През 1905 г. общините започнали да дават поръчки за павиране на улиците, които вече имали положена канализация. Собствениците на „Изида” набързо купили пловдивската каменна кариера „Сиенит” и само за няколко години превърнали по-голямата част от Джендем тепе в гранитни павета, с които били застлани централните улици и площади на водещите български градове. Протестът на пловдивчани, предизвикан от непрестанните взривове, шумът от пресите и невъобразимият прахоляк, принудил собствениците на „Изида” да изоставят кариерата и да преместят каменоделската работа във Владая.

Първите 20 години на XX в. освен с войни, круширали надежди, жертви и бежанци са свързани и с изграждането на европейския облик на София. „Изида” участвала активно в този процес.

От фабриката на гара Новоселци (жп станцията Нови хан била прекръстена през 1897 г.) тръгвали вагони с подови, стенни, декоративни плочки и майолики за сградите на Ректората, Руската църква, Централната баня, Синодалната палата, Синагогата. Болници, кухни, ресторанти, частни домове купували фаянсови плочки в огромни количества…

Керамичната фабрика произвела и внушителните 5 млн. тухли за изграждането на катедралния храм „Св. Александър Невски”. В този период електрифицирали цеховете, изградили 10-километрова въжена линия до залежите от глина в Чукурово, а дружеството внесло в България първите товарни камиони.


Старото приемно здание на гара Елин Пелин в наши дни, със запазения надпис Новоселци.

На 15 май 1924 г. „Изида” празнувала своя 30-годишен юбилей. Имало представители на Двореца, министри, депутати. Кметът на София държал благодарствена реч. 110 души пътували с два специално наети вагона, за да участват в тържествата на гара Новоселци. Сред официалните гости, репортерите и музикантите от духовия оркестър, бил и достолепният председател на настоятелството на софийската синагога Аврам Давичон Леви, единственият останал жив от създателите на фабриката.

През същата година „Изида” започнала да изпълнява договора си с общината и да доставя от Будапеща първите жълти павета, положени на бул. „Цар Освободител” – от Народното събрание до Орлов мост. За десетина години в центъра на столицата, с керамичните блокчета били павирани повече от 70 000 кв.м.

II. Гарата

Видима промяна имало и в облика на гара Новоселци. Освен цеховете, пещите и петте комина, вече били построени и първите работнически общежития. По идея на директора те били разделени от фабриката със зелен парков пояс от брези, ели и борове. „Изида” разполагала с фурна за хляб, просторна и слънчева столова, ферма с коне, крави и овце, земеделско стопанство и овощна градина. Срещу своя жетон всеки един от 500-те работници получавал мебелирана квартира, работни дрехи, обувки и храна, а надниците били далеч над средните за страната.

През 1908 г. към фабриката било открито начално училище, а малко след това – кооперация и читалище. Самодейците изнасяли представленията си в столовата, а футболистите играели мачовете си на игрището до парка. През зимата един от каруцарите на „Изида” товарел своята талига с пернишки въглища от рампата за пещите и ги разкарвал до мазетата на общежитията – да има за кюмбетата на работниците. Вечер мъжете се събирали при Тошо Хайдука, който няколко години по-рано бил затворил хана си на столичното Ботевградско шосе и отворил нова кръчма на разрастващата се гара Новоселци. В нея те винаги намирали сладки приказки, люта ракия и тънки мезета. Е, случвало се виното да се кръщава със светена вода и често работниците си тръгвали от кръчмата с натежали глави и празни джобове…


Едно от първите работнически общежития на „Изида“ е запазено и до днес.

„Изида” процъфтявала и не е чудно, че опитът на младия депутат от групата на тесните социалисти Георги Димитров да организира събрание на гара Новоселци пропаднал – на поканата му се отзовали само десетина души. Не че в историята на фабриката не били вдигани стачки, но посещението на червения трибун Димитров си било жив провал. На паметната плоча, поставена по този повод на заводския портал 30 г. по-късно, пишело друго…

Във фабриката работили предимно хора от Трънския и Берковския край, малко шопи и доста чужди майстори. Сред тях имало австрийци, немци, унгарци, сърби, турци и арменци. След края на Първата световна война повечето от оцелелите на фронта работници се върнали в своята фабрика, но от мобилизираните чужденци дошли само неколцина. Техните места били заети от 150 руски белогвардейци, които пристигнали в България през 1921 г. с армията на генерал Врангел, която след поражението в Гражданската война, се евакуирала от Крим в Истанбул.

Част от тях пътували с парахода „Рашид паша”, който ги стоварил в Галиполи. Първоначално те били настанени в лагера „Сан Стефано”. Неколцина от по-възрастните офицери и войници добре познавали това цариградско предградие, в което бил подписан договорът след Руско-турската война от 1878 г. Преживелите какво ли не бойци от Дроздовския и Алексеевския полк, както и Каледино-назаревските казаци отпътували за България и така се озовали в бежанския лагер зад Централна гара в София. Всъщност това били множество занемарени и студени дървени бараки, от които хилядите белогвардейци били разселени в страната, включително и в Новоселци.


Руски белогвардейци позират след настаняването си в Разградско. /Снимка: Централен държавен архив/

Освен изкусни майстори, тези довчерашни пехотинци, кавалеристи и артилеристи се показали и като ревностни христиани. Взели разрешение от директора и в двора зад цеховете построили православната църква „Св. Архангел Михаил”, в която започнал да служи един от бившите полкови свещеници. Белогвардейците организирали мъжки хор и бързо се включили във футболния отбор на фабриката…

Дошла Голямата депресия, която не подминала и крехката българска индустрия. Директорите на „Изида” били принудени да изтеглят няколко сериозни банкови заема, които обслужвали все по-трудно. Това се дължало както на намалелите поръчки, така и на конкуренцията, която се появила – основно в Лудогорието.

„Изида” отговорила на кризата по своя начин – с отварянето на нов цех, в който, под ръководството на една забележителна фигура – професорът по керамика от Виенския университет Стефан Димитров, за първи път в България започнал да се произвежда порцелан. На товарните вагони внимателно се подреждали сандъци със слама, пълни с изолатори за високо и ниско напрежение, чинии и супници, сервизи за чай и кафе, вази, сувенири и тапи за бирени шишета, поръчани от пивоварната на Братя Прошек. Така в навечерието на Втората световна война фабриката се стабилизирала и отново увеличила производството си. През 1940 г. дружеството имало капитал от 10,5 млн. лв., разпределени в 150 000 акции. Сред техните притежатели били наследници на създателите на фабриката, богати търговци, военни, политици и интелектуалци. Същата година, заради напредналата възраст и крехкото здраве, главният акционер Стефан Стефанов прехвърлил управлението на всичките си фирми на своя зет Георги Семерджиев. След приключването на формалностите той дал прием във впечатляващата си двуетажна резиденция, която се намирала на „Оборище” 12, точно срещу френската легация.

В тези години на световно полудяване новосъздаденото Комисарство за еврейските въпроси проявило нездрав интерес към акционерите на „Изида” от еврейски произход, а делова София добре знаела, че те не са никак малко. В кабинета си на тихата уличка „Бенковски” 25, зад централата на пожарната, директорът инж. Мутафчиев събрал най-близките си хора за важното съвещание. На другия ден показал, че не се е впечатлил особено от ултимативния тон на комисаря Белев и не му дал исканите сведения с обяснението, че акциите не били поименни, а на приносител. „А колкото до активите и балансите на фабриката, те са публикувани в Държавен вестник”, написал Мутафчиев на фирмената бланка и сложил червения правоъгълен печат на БАИКД „Изида”.


В тази къща е бил един от софийските офиси на фабриката.

Няколко банкови чиновници се оказали далеч по-страхливи и словоохотливи и изпратили на Белев подробна информация за депозираните при тях еврейски акции и по надлежния ред комисарството ги конфискувало. Нещо повече, през август (!) 1944 г. то ги обявило за продажба на търг в Княжево (по-голямата част от града била в руини от бомбардировките), но в протокола от него написали само: „наддавачи за акциите на „Изида” не се явиха”.

След двайсетина дни дошла Червената армия, а с нея и Девети септември. Три години по-късно всички акционери във фабриката се разделили със собствеността си. Новата власт обявила, че индустриалните предприятия ще се национализират.

III. Национализацията

На 23 ноември 1947 г. БАИКД „Изида” било одържавено. Документите оформилминистърът на изкуствата и пропагандата в правителството на Георги Димитров, известният публицист и политик Димо Казасов. Повече от 20 години той имал акции във фабриката, които редовно му носели съвсем прилични дивиденти. В годините на войната той станал и член на нейния управителен съвет. Именно този 59-годишен политически и идеологически хамелеон, който участвал в два преврата и сменил десетина партии, трябвало да подпише приемно-предавателните протоколи за национализацията на „Изида”. Подписите си сложили и неколцина белогвардейци, които заемали високи постове във фабриката. Болшевиките ги настигнали и тук – 20 г. по-късно. За щастие този път поне животът им бил вън от опасност…

В приемно-предавателните протоколи било записано, че Дружеството е основано през 1894 г. и към ноември 1947 г. има четири основни цеха – за тръби, тухли, плочки и порцелан, множество спомагателни сгради и три офиса в София. Неговият капитал възлиза на около 17 млн. лв., разпределени в 160 000 акции. Сред техните притежатели били десетина юридически и повече от шейсет физически лица.

Докато старата и новата власт във фабриката все още уточнявали как ще се работи занапред, а на жп гарата аплодирали влака, в който триумфално пътували празнуващите своя меден политически месец Георги Димитров и Йосип Броз – Тито, в Гърция бушувала кървава гражданска война. Сблъсъкът между правителствените войски и комунистическите партизани от ЕЛАС продължил до 1949 г. и довел до смъртта на близо 70 000 души от двете страни. Отделно загубилите войната партизани масово емигрирали в братските комунистически страни и взели със себе си близо 30 000 деца. Така, в един пролетен ден на 1950 г. стотина бойци от ЕЛАС се озовали на гара Новоселци, топло посрещнати от работниците на „Изида”, а на едно от общежитията с вар било написано „Привет, славни партизани”. За пореден път в историята си фабрика „Изида” се превръщала в спасителна лодка за корабокрушенци от близо и далеч, търсещи спасение в бурния океан на световната политика.


Сталин, Тито и Димитров гледат изложба на Фабрично-заводското училище в гара Новоселци през 1950 г. /Снимка: Албум на Професионалната гимназия по керамика, гара Елин Пелин (бившият Техникум по керамика и стъкло „Илия Йорданов“)/.

През 1953 г. всички на гара Новоселци изтръпнали – голям пожар заплашвал да унищожи фабриката. Две години по рано функционер на БКП от Плевен успял да премести производството на камениновите тръби в родния си край. Електропорцеланът също заминал за друг завод, а производството на тухли намаляло драстично. За капак на 1 ноември 1953 г. пламнал покривът на водещия цех, в който се произвеждали фаянсовите плочки. Новият директор на „Изида”, довчерашен партизанин от бригада „Чавдар”, нямал кой знае каква представа от керамично производство, но за сметка на това бил ревностен следовник на партийната повеля. В стремежа си да преизпълнят плана за годишнината от Октомврийската революция, началник цеховете правели чудеса, а в случая и опасни експерименти с пещите, които довели до пожара. За щастие на гарата имало два маневрени локомотива, които започнали да карат вода и така част от цеха, а с това и цялата фабрика, били спасени.

Малко след това някогашният полкови свещеник починал, а превърната в склад църква била съборена…

Последвали три спокойни десетилетия, в които държавният завод „Изида” се модернизирал и разрастнал. Гара Новоселци била преименувана на Елин Пелин. Била довършена започнатата преди войната от Братя Прошек малцова фабрика, а малко след това бил открит и нов завод за огнеупорни материали. Хиляди млади хора от близо и далеч потърсили щастието си на гара Елин Пелин. Част от тях бягали от свадливите си родители, други от закона, а всички заедно от беднотията. Мнозина от новите „гараджии“ дошли от Вакарелските махали, които дотогава били известни като основен „доставчик“ на слугини за богатите софийски фамилии… Създавали се нови семейства, вдигали се къщи и общежития. Комсомолците построили кино, а властта открила голяма лечебница, магазини и стадион.

Отворило врати и Фабрично-заводското училище по керамика към „Изида”. Старият порцеланов цех във фабриката бил преустроен в учебен. От около 300 души през 1950 г. за трийсет години жителите на гара Елин Пелин достигнали близо 7 000.


Цехът за фаянсови плочки през 80-те години на XX век.

На 17 декември 1984 г. се провело тържеството посветено на 90-годишнината от създаването на „Изида”. В големия салон на читалището в близкия общински център град Елин Пелин присъствали видни партийни и държавни функционери, а доклад изнесъл директорът на завода. В него той подчертал: „Основните производствени фондове са десет пъти по-големи в сравнение с 1947 г., а продукцията се е увеличила 18 пъти. През 1959 г. порцелановият цех е модернизиран със Западногерманска техника. Бяха построени нови цехове за фаянсови плочки – бели, цветни, декоративни. Подобриха се битовите условия за работниците и т.н и т.н”.

И без неговия доклад се виждало, че „Изида” е основен доставчик за вътрешния пазар на кухненски порцелан и фаянсови плочки. Безброй гравирани сервизи били подарявани по всякакви поводи, а плочките били чудесна разменна монета в икономиката на дефицита и често подпомагали намирането на резервни части за „Лада”, яке от ГДР или бележка от „Топливо” за няколко чувалчета цимент повече.


Гара Елин Пелин в наши дни – на преден план са общежитията на „Изида“, строени след 1947 г., а зад тях се виждат новите блокове и върховете на дърветата от парка и водонапорната кула на фабриката.

Заводът не бил имунизиран срещу недъзите на господстващия строй – ниска мотивация, висок брак, стар дизайн и енергоемко производство. Не липсвали и кражби, но това било естествено за общество, в което държавата по начало била приемана за чужда. В нейната социалистическа версия мнозина живеели на принципа – „Моето си е мое, а чуждото е общо”. Въпреки това до края на 80-те години „Изида” изнасяла порцеланови и фаянсови изделия в редица страни от Близкия Изток. С парите от тези сделки била купена нова поточна линия от Италия, а през 1994 г. държавното АД „Изида” пуснало в експлоатация новия цех за санитарен фаянс.


Порцеланови чаши на „Изида“ от три епохи.

Епилог

Тържествата за 100-годишнината отшумели бързо, а две години по-късно, в разгара на масовото раздържавяване, мажоритарният пакет акции се озовал в портфейла на един от хитовите фондове, зад който стояли трима довчерашни комсомолски секретари, до един синове на активни борци против фашизма и капитализма. Водещата фигура на тази печална компания бил брадат бохем с два (а след това и три) брака, чиито баща станал партизански ятак на 14 г.,а след това направил сериозна кариера в тайните служби на народната република. Промяната на 10 ноември заварила дрънчащия на китара негов син като инструктор в организационния отдел в Окръжния комитет на Комсомола в Хасково. После се появила охранителната му фирма, прераснала в приватизационен фонд.

Втората жена на този „комунист” и „капиталист” била поетеса с романтична душа и запазена съвест, която успяла да озапти мерака му за бърз фалит на „Изида”. Нейната преждевременна смърт и профилът на третата съпруга на боса – бивша секретарка с парижкa диплома, бакалски манталитет и никакви скрупули – предопределили съдбата на завода. Източването продължило няколко години, продукцията се продавала, но вместо за покриване на сметките и инвестиции в модерни технологии и дизайн, парите изтичали през широките пръсти на семейството назначени капиталисти. За десетина години по тази схема те успели да затрият стотина предприятия.


Събарянето на част от цеховете след фалита на завода.

Финалът бил мъчителен, но логичен – спиране на производството, фалит на „Изида и освобождаване на малцината останали мохикани от фабриката, част от които не доживяли до вземането на последните си заплати. Машините били продадени за скрап, а част от призрачните сгради били взривени. Сред тях се оказал и старият порцеланов цех, който бил учебен за местния, доскоро образцов, а сега залинял техникум. Учителите, повечето от които на млади години се обучавали в него, сега собственоръчно изхвърляли металните части, машини и инструменти в паркирания отдолу камион, а с парите от пункта за вторични суровини си спретнали нещо средно между банкет и панихида. Последвали години, в които стари и млади „изидаджии“ от цялата община Елин Пелин, с тъга в душата обръщали глава в другата посока, когато минавали жп надлеза до останките от някога славната фабрика…


Това е останало от „Изида“ днес.

През 2005 г. парцелът на завода и няколкото оцелели сгради били купени от голямата керамична група на един от късните му конкуренти.

Все пак, дори без пушек от съборените комини, наследството на „Изида” било налице.

На гара Елин Пелин, покрай старите работнически общежития са построени четири квартала, в които живеят близо 4000 души: има три училища, голяма детска градина, спортен клуб „Керамик” и изпълнено с живот читалище. Макар и без да го съзнават, ексурзоводите в София също обръщат внимание на това наследство на чуждите туристи, вървейки по жълтите павета към катедралата „Александър Невски”, Ректората или Централната баня. Без изобщо да си дават сметка, това всеки ден правят стотици хиляди хора.


Част от софийското наследство на „Изида“ – Ректората, катедралата „Св. Александър Невски“, Синодалната палата и жълтите павета.

Но едва ли и екскурзоводите са наясно със съдбата на трите къщи, свързани с „Изида”, които и днес красят центъра на столицата. Наследниците на инж. Момчилов продали неговия дом на германското посолство, което го достроило откъм „Граф Игнатиев”, за да настани там агентите на Гестапо. След 9 септември синът на Момчилов имал неблагоразумието да се върне от САЩ в България, за което заплатил с живота си в концлагер край Бобов дол. Родната му къща била дадена на някакво съветско представителство, а по-късно станала известна като Нотариата. Площадчето пред нея, с паметника на Патриарх Евтимий, продължава да е любимо място за срещи на столичани от три поколения. Къщата на главния акционер на „Изида” Георги Семерджиев все още блести на „Оборище” 12, дори и с надстроения от новия й собственик (бивш милиционер, станал милионер със сметопочистване) мансарден етаж. Един от офисите на фабриката също е оцелял през тези исторически турболенции – в някогашния директорки кабинет на „Бенковски” 25, днес се разполагат пасторите от сектата на Муун.


Къщите на инж. Михаил Момчилов (тогава) и на главния акционер Георги Семерджиев (сега).

. . .

Разходката ни през едни от най-славните и тъжни страници на нашата лична и национална история завършва през март 2014 г. под сянката на боровия парк, засаден по заръка на директора на фабриката в гара Елин Пелин преди повече от 80 години. Там разбираме, че на вратата на кметството имало нова обява, която сигурно ще ни заинтригува.

„Уведомяваме всички заинтересовани лица, че има инвестиционно предложение за възстановяване дейността на предприятието за производство на керамични продукти „Изида 1894” ЕООД с капацитет до 75 тона на ден произведени плочки…”

– Край?
– Не! Следва продължение.

Или както казва Светицата във „Великата красота” на Сорентино: Храня се с корени, защото корените са важни.

Паркът на „Изида“ е жив, а с него и надеждата за възраждане на керамичното производство в гара Елин Пелин.

Автор:Драго Панков

Източник: offnews.bg

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

2 коментара

  1. Ми да, те лайнократите друго могат ли да правят, освен да разрушават???

  2. „…мажоритарният пакет акции се озовал в портфейла на един от хитовите фондове, зад който стояли трима довчерашни комсомолски секретари, до един синове на активни борци против фашизма и капитализма. Водещата фигура на тази печална компания бил брадат бохем с два (а след това и три) брака, чиито баща станал партизански ятак на 14 г.,а след това направил сериозна кариера в тайните служби на народната република. Промяната на 10 ноември заварила дрънчащия на китара негов син като инструктор в организационния отдел в Окръжния комитет на Комсомола в Хасково. После се появила охранителната му фирма, прераснала в приватизационен фонд.
    Втората жена на този „комунист” и „капиталист” била поетеса с романтична душа и запазена съвест, която успяла да озапти мерака му за бърз фалит на „Изида”. Нейната преждевременна смърт и профилът на третата съпруга на боса – бивша секретарка с парижкa диплома, бакалски манталитет и никакви скрупули – предопределили съдбата на завода. Източването продължило няколко години, продукцията се продавала, но вместо за покриване на сметките и инвестиции в модерни технологии и дизайн, парите изтичали през широките пръсти на семейството назначени капиталисти. За десетина години по тази схема те успели да затрият стотина предприятия.“

    Тук виждаме, че цялата съсипия е направена от АБФК наследници, комсомолци, явни и тайни милиционери, всичките членове на БКП или на ръководни длъжности в ДКМС – назначени от Партията за „бизнесмени“. Впрочем през 1996 година на власт беше комунистическото правителство на Жан Виденов, докарало, както си му е редът, глад и мизерия. Не е ясно какви са тия демократи в заглавието.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.