Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Ретро шоу / ORWO срещу KODAK, или как сами победихме социализма

ORWO срещу KODAK, или как сами победихме социализма

Автор: Пламен Пасков

0f3f7b3d024c0f56f0acc50bc50d9557_XL

Тия дни гледах Крийд: Сърце на шампион“, последния филма на Силвестър Сталоун от сагата за итало-американския боксьор Роки Балбоа. Хубав филм, човешки. Особено на фона на това, което започна през средата на 70-те години. Цял един живот, погребани близки, синът ти далече, неизлечима болест (Лимфома на Ходжкин), време за равносметки. И един сложен черен младеж с боксови таланти, който се оказва син на загиналия ти приятел, треньор, и съперник – шампиона Аполо Крийд.
Накратко, на мен ми хареса, за вас не знам.
Знаете ли, какво направих след това? Познахте. Дръпнах останалите филми от сагата, и ги изгледах отново, отначало, няколко десетки години по-късно, за няколко дни. И, о, чудо! Очите ми видяха, даже забелязаха удивителни неща, на които преди десетилетия изобщо не съм обърнал внимание!

e36296f5cabf2f6068c34ff961675474„Роки“ (1976). Президент на САЩ е все още Джералд Форд. Филаделфия е беден, мръсен, опушен, неопрятен град. Филаделфия! Всеки провинциален български град през 1976, всички села бяха китни, кипри, чисти, подредени и поддържани в сравнение с тази скапана дупка от Източното им крайбрежие!
Началото на филма започва с един бой, в който ринга и залата са една мръсна, опушена, долнопробна сцена. Екипите им са такива, каквито в България през 1976 година даже за боксьорите аматьори бяха немислимо зле. Нашите бяха с чисти и спретнати екипи даже на тренировка, докато тези на ринга, във Филаделфия, излизаха да се бият за пари, сякаш са ги изровили от трюма на робовладелски кораб, току-що пресякъл Атлантика. Боят беше мръсен, грозен, без капчица спорт, без никакво спортсменство. Победителят Роки взе (след удръжките на данъци и такси) $43 долара, победеният, ако не ме лъже паметта – около $17.
Роки работи като колектор, чупи пръсти на длъжници на италиански лихвар. Говори като хронично болен от синузит, не може да каже нито нещо умно, нито нещо гладко. Полуграмотен. Иначе е добро момче. Квартирата му е мръсна, дрипава дупка. Такива квартири в България през 1976 година не знам да е имаше, и не вярвам да е имало. Когато правеше кросовете си, минаваше през пазарите, индустриалната зона, до центъра на града, на върха на стъпалата, пред Филаделфийския музей на изкуствата. Навсякъде отчайваща мръсотия и мизерия. Естественото състояние на големия американския град тогава. Без специални ефекти, още не бяха измислени. Боксовата зала в пряко съседство с железопътна линия, която с грохот разтриса всичко по няколко пъти на час. Покрай квартирата му – също. И там хора живеят, и работят. Такова нещо в България през 1976 година просто нямаше. Всеки над 45-50 години, ако си напъне паметта, ще си го спомни. Просто нямаше. Нито дрехите, нито улиците, нито сградите им, нито нищо от това, което е прието да се нарича «стандарт на живот», не беше по-добро от нашето. По-скоро обратното.
Кланицата, където работеше Поли, приятелят на Роки, не беше по-добре, по-чиста, по-светла от българските кланици Родопа тогава. Предела на мечтанията на бачкатора Поли беше да стане колектор – да чупи пръсти, и да събира дълговете за италианския лихвар. По това време децата в България мечтаеха да бъдат летци, инженери, лекари, даже космонавти. Но това става ясно едва днес. Тогава, в ония години, ние гледахме зяпнали в киносалона Роки, и за нас това беше цветно, ярко, откровение, и ой, господи, колкото интересно! Виждахме само спортния епос. Възхищавахме му се!

Untitled_977„Роки II“ (1979). Президент на САЩ е вече Джими Картър – «президентът с усмивката». Същият, който сега вече честно и публично признава, че «САЩ е терористична държава».
Роки е «влезнал в пачка», както се казва на уличен български. Снима се в реклами. Ама така се снима, че не може да прочете (не да запомни – ДА ПРОЧЕТЕ!) 4-5 думи от рекламния слоган! Той беше не просто функционално неграмотен, а неграмотен в буквалния, в най-прекия смисъл на думата! Възрастен над 30 годишен мъж, в САЩ, неграмотен! Това през 1979 беше немислимо в България не само за възрастните, и за децата, а и за последното циганче в най-затънтеното българско селце. Такава неграмотност в България не съществуваше! А ние се смеехме, приемахме го за весело! Не разбирахме…толкова ни беше интересно…
Роки, като всяко не много умно момче, видяло се внезапно с малко пари, си купи веднага кола. Спортна, 6 литра, двуместна. При което веднага цъфна очевидното – той не можеше да я кара! Американец в Америка, автомобилната (тогава) столица на света, на над 30 години не можеше да кара колата си! При паркирането пред бърлогата си винаги блъскаше или кофата с боклук, или други местни географски особености. В Америка! Филаделфия си беше същата мръсна дупка. Улиците, асфалта, дупките, локвите, боклука…всичко си беше същото. А нашата България в сравнение с тази дупка през 1979 ставаше все по-чиста, хубава, спретната, благоустроена. Това вероятно го помнят даже всички на днешна възраст 40-45 години.

Rocky 1976„Роки III“ (1982). Президент на Америка е вече Роналд Рейгън. Рейгъномиката помпа «жизнения стандарт», което на простичък език означава стимулирано (кредитирано) потребление. Всичко това ярко застъпено в сюжетната линия на целия филм. Кадрите вече са едни сресани, натокани, напудрени, лъснати, с правилното осветление, ракурс, дубъл, фраза, гримаса, блеснал мускул, идеално сресана коса, всичко, като в съвремените рекламни клипове. Ярка демонстрация на тази Америка, който неусетно как в представите ни се уподобяваше с припева на група Опус «Life is life!». Всичко в Америка вече беше «клиенто-ориентирано», с ярки опаковки, «продавай, потребявай, имай днес, не мисли за утре!». Даже и противниците на Роки (кечистът, боксьорът) бяха едни такива като пластмасови детски играчки, направени да изглеждат диви, ама по правилата на шоу-изкуството. В този момент вече Америка внушаваше от екрана богатство, мамеше, печелеше възпалената фантазия на българския зрител. Кадрите бяха ярки. Такива, каквито ние нямахме. Виждахме това, което ни внушаваха да видим, и което очаквахме да видим. Вървеше подготовката за душите и умовете ни, и първите победи вече бяха факт. Ние вече го искахме, ние вече го харесвахме. Налапахме въдицата.

rocky-balboa-v-clubber-lang„Роки IV“ (1985). Тук вече всичко следваше логическото си развитие: рейгъномиката, «Империята на Злото», «свобода, демокрация, ценности». Накратко, пропагандата, която все още не разбирахме, че е демагогия. Приемахме я наивно и всеядно като двойно-дестилирана чиста и честна истина. Мислехме, че те ни мислят доброто. Че искат да направим заедно един по-добър свят. Свят без противостояние.
Естествено, в случая серията на Роки вече беше максимално политизирана. Образът на руснака-злодей, разработван по технологиите на Холивуд, беше издялан и шлифован като от древногръцки скулптор. Всички символи, всички пропагандни техники бяха задействани. Благородството, величието, и победата – за американския боксьор, а поражението, включително и на ниво признанието от съветския генсек пред превъзходството на американския боксьор – за САЩ. Финалните кадри, думи, всичко е направено да подчертае това. Край с киното като изкуство. Край с Роки като история. Остава само Роки-пропагандата.
Никакви мръсни кадри от улиците на Филаделфия, никакви битовизми като от първите 2 серии. Всичко е като рекламна картичка. Мръсното, нечистото, нелицеприятното, и невписващото се във втвърдената рекламна линия старателно е избягнато.
България през 1985 година беше все още едно наистина много приятно място. Имахме всичко, което нямаме днес. Купон за младежите, работа за хората, сигурност за бъдещето, всичко. Е, колите ни бяха по-кофти, верно. И стоките за народно потребление вече не бяха толкова лъскави, хубави като западните. Или така ни учеха да мислим. Мечтаехме за тази рекламна картичка. Налице беше вече Михаил Горбачов, и първите контролирани дефицити тук-там се появяваха. Заедно с прокламираната «гласност», разбира се. Вече отнасяхме плувката.

b77a0060542dedda8941627a4e62cf05„Роки V“ (1990). Този Роки го гледах за първи път преди дни. На времето загубих интерес още на Роки 4, признавам си. Това е вече времето на президента Джордж Буш Старши. Тук историята се завръща в човешките релси. Филаделфия след 15 години не е станала по-чиста, по-подредена, опрятна. Всичко си е същото. Детето на Роки го пребиват и ограбват в училище. Нещо все още немислимо за България през 1990. Роки е ограбен от счетоводителя си, и принуден да се върне там, откъдето е тръгнал. Полит-пропагандата е отстъпила рязко, в сравнение с предишната серия. СССР вече е предаден, продаден, сразен, вече е ясно, кой кого, и кой какво ще яде.
„Роки Балбоа“ (2006). Като филм – добре. Старата кримка изисква, и заслужи уважение по единствения начин, както умее – на ринга, с много бой, кръв, пот, и страдания. Издържа го. Като политпропаганда – вече няма нужда. Всичко е ясно. Тази Америка, която вече изяде, храносмели, и се освободи от остатъците от усвоеното соц-наследство от дивите 90 години на 20 век, отново е в икономическа безпътица. Мизерията по улиците на същата тази Филаделфия са същите като през 1975. 31 години по-късно дълговете са повече, социалните програми не работят, хората мизерстват, сградите са олющени, улиците са кални, мръсни, с локви и дупки. И даже още не е дошла световната финансова криза от 2008-2009 години.

Може би си задавате въпроса – а защо тогава? Как? Какво ни накара да повярваме в тази холивудска приказка?
Ще ви отговоря. Но първо ще продължа с кинопанорамата. Имаше на времето един български писател: Богомил Райнов. Енциклопедист, изкуствовед, син на легендата Николай Райнов, и…писател на шпионски романи за нашия, соц. Джеймз Бонд. Емил Боев, господин Никой. Голяма част от книгите му бяха екранизирани. Има ги и в ютуб, в свободен достъп:

    „Господин Никой“ (1969), Кадрите са заснети в Гърция, и във Франция;
    „Тайфуни с нежни имена“ (1977), снимките са в Швейцария;
    „Умирай само в краен случай“, (1978), снимано е в Лондон, Сохо, Великобритания;
    „Денят не си личи по заранта“ (1981), кадрите са главно от Дания, Германия и пак Швейцария;

roki-balboa-blu-ray_0_1Ами, какво да ви кажа. Пуснете си ги, и ги изгледайте сами. И ще видите това, което видях и аз: Гърция, Франция 1968 не бяха по-добри от България тогава. Вижда се по кадрите на улиците, по дрехите на хората, по всичко.
Швейцария 1977 също не беше кой знае какво по-добре от България тогава. По същите видими с просто око неща от улицата, и от бита на хората.
Лондон, Сохо от 1978 също. Дания, Германия, и Швейцария 1981 година – също.
Но аз не спрях дотук. Сега ще се обърна към една много малка, изтънена прослойка от вас. Към четящите. Но не само към четящите, а към челите Павел Вежинов: «Нощем с белите коне».
Филмът е от 1985 година. Вижте софийските улици тогава. Вижте хората. Сравнете ги с гореизброените. Вижте и сюжетната линия – за какво се бориха, какво ги вълнуваше тези хора от това време, какви им бяха мечтите, от какво се възмущаваха. На фона на мечтите на шурея на Роки – Поли, който мечтаеше да стане колектор, и да работи за лихвар.
Вижте Кръстникът (1972). Манхатън, Ню Йорк, САЩ. Вижте дрехите, колите, сградите, хората. България през 1972 по-зле ли беше? Не мисля.
Вижте френските, италианските филми с Ален Делон, Бриджит Бардо, Жан Габен, Клаудия Кардинале, Луи дьо Фюнес, София Лорен, Марчело Мастрояни, филмите на Фелини… Вижте Франция, Италия от началото-средата на 70-те години. Обърнете внимание на дрехите, бита, стандарта на хората тогава. Градовете, улиците, магазините, колите им. Бяха ли с нещо по-добри от нашите тогава? Не, не бяха!
ORWO-VEB-Fotochemische-Werke-Berlin-1978-Michael-LucanТогава? Защо така стана?
Ще ви кажа защо. Социалистическото кино ползваше ленти ORWO. Май имаше още няколко вида, но общо взето това беше качеството: цветното беше слабо цветно, с лош контраст, зърнесто, и не много добро. САЩ правеха своите филми с по-добра оптика, с по-добра техника, и с по-добри ленти: KODAK.
Сега е лесно. Всички са на цифра, и технологиите са едни за всички. Тогава обаче харесвахме като малки деца – по шаренията. Шаренкото беше хубаво. Не виждахме – какво стои зад него. Не виждахме това, което беше пред очите ни – че техният свят тогава не беше по-добър от нашия свят тогава. Не и толкова, че да си заслужава да предадем нашия, и да поискаме да станем част от техния.
Не разбирахме, какво имаме, и какво ни предлагат като «шаренко». През 1991 година Комисия от ООН направи изследване на бедността. Установява, че в Източна Европа (вкл. СССР до Урал), бедните са 14 млн души. През 1996 при същото изследване, на същата територия установява вече 168 млн под чертата на бедността.
ORWO vs KODAK. Това е ключът. Сами се прецакахме.

http://periscop.bg/

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.