Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Когато се наливаха основите / Престъпната приватизация на „Химко“- Враца

Престъпната приватизация на „Химко“- Враца

…или защо индустриалното чудо на Враца се превърна в един грохнал гигант

Индустриалното чудо на Враца

581847_532842223446942_369192451_nИсторията на „Химко“ започва през 1964 г., когато правителството взема решение, че залежите от природен газ край село Чирен (близо до Враца) трябва да станат суровина за завод, който да произвежда торове и други химикали. По този начин заводът, производител на амоняк, карбамид, кислород и азот, не би трябвало да има проблеми със захранването си с природен газ. Залежите обаче свършват бързо, а производството след това се поддържа с доставки на природен газ от СССР.

По този повод бившият заместник-председател на Комитета по геология Георги Димов, който е е изчислявал колко газ има в Чирен, но не е допуснат да участва в работата на комисията по изграждането на гиганта, защото не слага розовите очила, си спомня:

„По моите изчисления там имаше максимум 5 млрд. куб. метра, а министърът искаше да са 12 милиарда. Накрая комисията ги утвърди на 8. Попитах: „Защо?“ Отвърнаха ми: „Трябва да построим химкомбинат във Враца. Ако не ги обявим за 8 милиарда, няма да е икономически оправдано.“ Казах: „Добре, а когато газът свърши?“ Министърът ми отвърна: „Дотогава ще дойде тръбата от Съветския съюз.“

1966

Вестник „Работническо дело“ – 1966 г.

5541_542876749110156_1936414191_nТака се дава началото на индустриалното чудо на Северозапада – Химко. Съоръженията на врачанския завод са построени основно в периода 1965-1967, като се използват технологичния инженеринг и оборудване на водещи западноевропейски фирми като ICI, Humphreys & Glasgow, and Stamicarbon, SNC – Lavalin Europe – Evants Coppee Rust, Haldor Topsoe, Snamproggetti, Snia Viscoza, Linde.

Първият врачански карбамид е произведен през 1967 г., а на следващата година комбинатът е открит лично от Тодор Живков. Върху площ от близо хиляда декара от нищото изниква завод, който в най-добрите си времена е задоволявал три процента от световното производство на азотен тор. Това е означавало, че 33 предприятия в света са можели да произведат това, което е произвеждал „Химко“. Химическият комбинат става най-големият производител на карбамид на Балканите. Марката „Химко“ става всеизвестна по целия свят, а почти цялото количество карбамид, произвеждан във Враца, се е изнасяло. За да осигури специалисти за комбината в града е създаден Химически техникум, а първият му випуск участва в самото изграждане на Химическия комбинат. Заводът хранел почти 3000 души със заплати, на които е завиждал целият регион.

През 1976 г. заводът е преименуван на Стопански химически комбинат, а през 1987 г. на Технологичен химически комбинат. Носител е на орден „Георги Димитров“ (1981), „Народна република България“ първа степен (1976).

Приватизация като от криминален роман и кончината на химическия гигант “Химко”

Scan-140418-0052През 90-те „Химко“ тръгва надолу най-вече заради непосилната цена, на която Русия започва да търгува със страната ни природния си газ, който е основната суровина за „Химко“. Не на последно място са политическите игри тогава.

Формалното създаване на акционерното дружество „Химко“ става през 1996 г. с единствен акционер държавата. Приватизацията на компанията става през 1999 г., когато е продаден пакет от 60% от акциите й. Още тогава „Химко“ вече е задлъжняла компания, изключително зависима от политически решения, вкл. доставките на газ от държавната „Булгаргаз“ и протекцията срещу конкуренцията на по-евтин вносен тор.

След приватизацията компанията не успява да се справи с конкурентния натиск на чужди производители на карбамид и съответно губи позиция на международния пазар. Затова единствената надежда в оцеляването й остава в политическата протекция. Но и това не успя да спаси неконкурентната фирма, която се наложи да спре производството си.

През 2003 г. торовият завод „Химко“ окончателно спира дейността си. На 7 декември 2004 г. Врачанският окръжен съд обявява „Химко“АД в неплатежоспособност и открива процедура по несъстоятелност.

tn_20151112_161839

Гигантът, който изхранваше почти цяла Враца и същевременно замърсяваше небето над нея, даваше и 3% от световното производство на карбамид.

До кончината му се стига след престъпна приватизация, в която се надпреварват международни мошеници и неизвестни собственици на офшорки. Източването на комбината не би им се удало, ако не бяха имали свои високопоставени хора в България, които да им съдействат срещу тлъсти комисиони.

home-lnthH7-cK0LZ_jНачалото на криминалната драма е положено през 1997 г., когато предприятието е обявено за приватизация. В предходните години за разлика от други гиганти на българската промишленост предприятието е печеливше, нетните приходи от продажби са над 150 милиона щатски долара годишно. Сред най-сериозните кандидати да го купят са южнокорейският концерн „Деу“ и „Норск хидро“ (Норвегия). Норвежците обаче искат да си доставят от Северно море по-евтин природен газ – $50 за 1000 куб. м вместо 83 щ.д., каквато е цената на „Булгаргаз“.** А и от „Деу“ държат да бъдат демонополизирани доставките на газ – нормално искане в условията на пазарна икономика.

Но и двете искания са отхвърлени; някой в държавата си е правил други сметки. И в края на 1997 г. (по време на управлението на ОДС с премиер Иван Костов) Агенцията за приватизация (АП) избира регистрираната в Бермудските острови „Стелар Глобал корпорейшън“ за купувач на 57% от акциите на „Химко“ за 123 млн. щ.д. (Офшорката е обещала и инвестиции от 118 млн. щ.д.) Не е ясно как и защо е избрана „Стелар“, но тя се оказва балон и през май 1998 г. преговорите с нея са преустановени.

АП отново се опитва да продаде „Химко“, но сериозни кандидати вече няма.

734546_501443203253511_609339057_nПриродният газ е поскъпнал и предприятието започва да трупа дългове към „Булгаргаз“ и НЕК. През април 1999 г. се явява друг герой – „Ай Би И транс ъф Ню Йорк“, собственост на украинеца Юрий Литвиенко, която представя фирмата за дъщерна на американската „Ай Би И трейд“ (IBE Trade) – световноизвестен производител на торове.

„Ай Би И транс“ обещава и инвестиции от $50 000 000 в следващите пет години. През август 1999-а „Химко“е продаден за 1 млн. деноминирани лева, а Литвиенко междувременно слага в надзорния съвет сестра си. Никой не проверява кой е Литвиенко и що за фирма е „Ай Би транс“, за която неофициално лобира сам директорът на АП Захари Желязков.

Украинецът запретва ръкави да източва предприятието – доставя на свързана с него компания карбамид на цена под себестойността му. Но притиснат в Ню Йорк от съдебни проблеми с компанията майка „Ай Би И трейд“, той набързо продава на безценица акциите, които притежава, на кипърската офшорка, представяна от кипърския грък Андреас Теофилу – „Ей Ви Ес Ти трейдинг“ (A.V.S.T. Trading). Това става през май 2001 г. и не са разсеяни подозренията, че продавачът и купувачът са свързани фирми.

В Америка компанията майка е разтревожена от тази продажба и следващия месец в София спешно пристига Бил Грант, бивш американски конгресмен и директор на „Ай Би И трейд“. Той заявява, че дъщерната фирма „Ай Би И транс“ е открадната от бившия служител Литвиенко и поради това „Химко“ следва да е притежание на „Ай Би И Трейд“.

himko_vraca_1425986230Пред очите на безучастни български държавници хора на Литвиенко контраатакуват: зад самата „Ай Би И трейд“ стоели някои си Имре Пак и Александър Ровт, които имат криминални досиета в Русия за измама, пране на пари и изнудване. И макар че повратливият украинец през декември 2002 г. е осъден в Ню Йорк и вкаран в затвора, „Ай Би И трейд“ не придобива „Химко“.

Андреас Теофилу – кипърският собственик на врачанския завод, прави пред АП необходимото, за да замаже очите на обществеността, а именно – дава щедри обещания да уреди до 2005 г. задълженията към „Булгаргаз“, както и да превърне „Химко“ във водеща компания в продажбите на азотни торове на международния пазар. Но за всеки случай той прехвърля 36% от акциите на друга кипърска офшорка – „Джак ойл лимитид“.

Оставен на автопилот и източван, заводът ту работи, ту спира, заплатите се бавят или не се плащат, трупат се все по-големи дългове. На 27 януари 2003 г. производството спира, настъпва масово уволнение на работници.

Химко, януари 1995 г_Но в „Химко“ очевидно още има хляб, щом на сцената се появява нов криминален персонаж – през октомври 2004 г. в София е регистрирана „Интер РАО България“, която се представя като дъщерна фирма на руския енергиен гигант „Интер РАО ЕЕС“. През февруари 2005 г. „дъщерята“ изкупува на фондовата борса 33% от акциите на „Химко“. Неин изпълнителен директор е руският евреин от Казахстан Роман Мирецки-Брилянта, пристигнал в България от Лос Анджелис през 2001 г. и станал някак си още същата година член на надзорния съвет на Бургаската корабостроителница.

Мирецки следва примера на Литвиенко и Теофилу – обещава, че ще възроди производството и ще инвестира 200 млн. евро (!) в „Химко“. Никой, разбира се, не проверява кой е Мирецки. От отдела за борба с организираната престъпност към МВР на Русия съобщават, че Мирецки няма нищо общо с „Интер РАО ЕЕС“, но някой у нас предпочита да не чуе това.

618x396Източването продължава, дълговете растат и на 21 юли 2006 г. Врачанският окръжен съд обявява „Химко“ в несъстоятелност. Комбинатът, макар и на издъхване, все още диша и през май 2007 г. синдиците решават да го оздравят и прехвърлят активите на специално създаденото „Ново Химко“.

На сцената се появява пореден актьор – „Атлала“ – офшорка от Панама (в Централна Америка), която незнайно как е станала собственик на „Ново Химко“. Кой стои за „Атлала“, може само да се гадае, но в края на 2009 г. тя продава „Ново Химко“ на благоевградския строителен предприемач Николай Галчев. Малко след това питат Галчев в интервю кои са собствениците на „Атлала“, а той отговаря: „Преговорите за покупката се водеха с Андрей Семерджиев (несменяем изпълнителен директор на „Химко“ през всичките тези години), който имаше генерално пълномощно за продажба на 100% от акциите. Купихме 500 поименни акции по 1 лев.“

1011935_557534987644332_161939403_nТоест Галчев е придобил комбината за 500 лева! И той, подобно на предишните герои, е  щедър на обещания.

Ще осигури 35 млн. евро инвестиции, в момента водел преговори с шест изключително сериозни компании от всички краища на света, очаква през 2012 г. комбинатът да възстанови 100% производството на карбамид, разговарял по въпроса и с премиера Бойко Борисов, който го поощрил.

Инвеститори, естествено, не се появяват. Каквото е източено от предприятието, е източено и разпродадено, то наново е обявено във фалит и през ноември 2013 г. се намесват синдици, които трябва да продадат активите му за погасяване на задълженията към кредиторите.

zagl3-497x250От няколко дни насам темата „Химко“ отново излезе на дневен ред, след като се разбра, че фирма свързана с Делян Пеевски е кандидат за закупуване на активите му. Отново замириса на корупция, а какво ще се случи с грохналия гигант на Враца ни предстои да видим.

Такава е печалната драма на „Химко“, разиграна безнаказано при управлението на всички основни политически сили в България.

Площадката на „Химко“ днес прилича на лунен пейзаж – отвън е отчайваща мизерия, ръждясало, почерняло, грозно, срутено… А хората – някогашните врачански специалисти отдавна ги няма, а и никой в града не мисли, че някой ще налее милиони, за да съживи едно отдавна замряло производство.

В материала е използван част от статията на Антон Гицев „Как клаха Химко“, публикувана на 23.03.2015 г. в http://epicenter.bg/

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.