Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Когато се наливаха основите / Спомен за правешката „Силиконова долина“

Спомен за правешката „Силиконова долина“

tn_20151112_173203Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.

Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.

tn_20151110_153319След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).

Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.

Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментари

  1. Филип Петков

    В периода 1987-90 г. имах съвместна работа със завода в Правец и немалко командировки, та ще споделя впечатления. Наистина България тогава имаше златен шанс да изгради една гарантирано печеливша индустрия. Това беше започнало още от средата на 60-те години, когато изчислителната техника беше издигната в държавен приоритет. Аз не съм бил свидетел, малък съм бил, но използвам данни от книгата на акад. Кирил Боянов „Щрихи от развитието на изчислителната техника“, 2010, в която този период е добре описан.

    Както и да е, в статията тук на socbg, е наблегнато на правешката силиконова долина. Там наистина се вложиха много средства и материалната база беше добра за времето си. Имахме и едно голямо предимство. Единствените държави в света, в които производството на компютри беше приоритетно и развито, бяха САЩ, Япония и Тайван. В Европа донякъде Англия и Франция. Примерно Холандия се беше съсредоточила в ширпотреба битова електроника и цветни луковици, Германия – в машиностроене, химия и фармация, а сладката Швейцария беше задрямала в банковото си дело, фината механика, шоколадите и туризма. За останалия соц. блок, да не говорим. Вероятно повечето западняци-бизнесмени си мислеха:
    „Ами то компютърът е сложно за работа нещо, колко обикновени хорица ще искат да си купят!?“
    Така де, кой от вас без много замисляне може да цитира марка европейски персонален компютър от средата на 80-те? Правец 8х и Правец 16. Пак повтарям, уникален шанс за нас, в момент, когато малко хора предполагаха такъв бум на търсене. Обаче тази розова мечта се изпари, по ред зависещи и независещи от нас причини.
    Първата причина е, че в ИТ бранша концепциите и технологиите много бързо се сменят и развиват. За да е конкурентен някой, трябва да е непрекъснато в крак, нещо което с нашите мудни социалистически темпове и безсмислена бюрокрация не беше възможно. И съответно компютърната ни индустрия вече беше остаряла още преди 1989.

    Втората причина е разположението. Разбирам грандоманските мотиви на бай Тошо, ама от бизнес гледна точка беше неправилно избран Правец. Няма какво да се лъжем, наистина добрите ИТ специалисти са и до голяма степен аристократи и трудно могат да бъдат изкарани от добрите квартали на голям град, за да работят в град от селски тип, макар и сравнително добре уреден, макар и за прилични заплати.
    Та, в КМТ и ЗПП повечето бяха местни, от околните села и малко по-далечен Прованс. Там бяха на принципа „Колко е хубаво, че тук си имаме поминък!“
    А в тази индустрия технологичната дисциплина е много строга, нужни са повече знания и няма как да се постигне нужното качество с подобен род работници. Да, идваха редовно и добри специалисти от София и специално за тях бяха организирани служ. автобуси. Магистрала, магистрала, ама като го сметнем това си е минимум час и половина само в едната посока. На гърба си съм го изпитал – 3-4 часа път на ден, не мерси. Можеха да концетрират в София всичкото това производство и развой на компютри и джунджурии към тях, където са СУ, ВМЕИ, ИМПТ, ЦИИТ, БАН. И също и в Пловдив и Варна, където има технически ВУЗ и големи университети, а тези градове сякаш бяха пропуснати. Вместо тях: Петрич, Силистра, Михайловград, Габрово … О, да! Местните си имат хубав поминък!

    Трета причина е действащото по това време вълчо ембарго върху нас. На всички е ясно, че високотехнологичните решения се правеха с високотехнологични компоненти, повечето от които не се произвеждаха в соц. страните и не беше възможно да се купуват по законен път, а със заобиколни начини излизаха безумно скъпо и то в т.нар. твърда валута, каквото все не ни достигаше тогава.

    И още една причина! Никой от развития капитализъм, т.е. зап. Европа, САЩ и изт. Азия, нямаше интерес да разцъфне „втори Тайван“ в Европа, така да се каже. Някой може да попита:
    „Как така мизерна България би могла да конкурира и създаде бизнес неприятности на могъщия Капитализъм?“.
    Ще го подкрепя с пример. През 1994 цената на RAM памет внезапно скочи до небето, с пъти. Това бе още по-шокиращо, понеже вече бяхме свикнали цената на всичко компютърно да пада прогресивно и тогава много обикновени хорица се бяха почнали да се поусмихват с приличен домашен компютър. И изведнъж, ПРААС!, паметта! Фактически цената само на RAMа беше почти колкото на всичкия останал хардуер в компютъра, без монитора. Причината беше, че някакъв завод в изт. Азия, не за нещо много сложно, а за специална смола, беше гръмнал. Не беше единствен, но най-големият в света.
    Да, Капитализмът в ИТ областта, ако му върви, е наистина велик. Обаче е достатъчна една такава случка и се вижда всъщност колко е … кекав. Представете си сега България – „втори Тайван“ в Европа, нямаше как да бъде допуснато.

    Накрая ще разкажа и един по-забавен случай, но за завода за микроелектроника в Ботевград, същия дето там при откриването бай Тошо беше изтърсил оня бисер за полупроводниците. Значи, в средата на 80-те и началото на 90-те, вече почти цял свят се беше юрнал да произвежда чипове и платки, като много от производителите брутално пренастройваха лините, ако беше възможно или направо ги изхвърляха и закупуваха съответни за чипове и печатни платки. И изведнъж, изненадаа! Дефицит на аналогови компоненти! Ако погледнете една платка, ще видите, че на нея освен хай-тек чиповете има и една камара аналогови компоненти: резистори, транзистори, кондензатори и др. И тогава стана като у приказките за завода в Ботевград, доста захлеби, беше заринат от поръчки. 🙂

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.