Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Щит и меч / Наричат ги „Червените барети“

Наричат ги „Червените барети“

По стара международна традиция към пазителите на закона винаги са се отнасяли пренебрежително, едва лн не като към хора, за които единственият шанс да покажат какво могат се олицетворява от униформата. Да не говорим за шегите, анекдотите… Но в повечето филми, независимо дали началните надписи са на латиница или кирилица, „ченгетата“ са уважавани — без значение дали са представени като супермени, разчитащи на пистолета и юмруците, или разсъдливи и проницателни люде, които разкриват или предотвратяват тежки престъпления. Странно противоречие, нали! Ако, разбира се, приемем, че киното поне приблизително отразява живота…

Откровено казано, досега не съм влизал в досег с такъв — нито като приятел, нито като служебно лице. Сблъсквал съм се с какви ли не хора и професии, но тях отличавам единствено по униформата. Е, имам и един братовчед следовател, но неговата работа е пълна скука — разплита „кръстословиците“ на разни комбинатори, натрупали по някой и друг милион чрез способите на Остап Бендер. Другите пазители на закона ми бяха непознати. Поне допреди няколко месеца, когато случаят ми предоставя възможност да се срещна със служители от поделението за охрана на обществения ред във Варна, или както тук са популярни — „червените барети“.

Чувал бях за тях почти легенди — как били обучени, как владеели всички видове оръжия, самбо, карате. Но тези във Варна ми се сториха просто момчета в униформи. Най- възрастният от тях едва ли бе навършил тридесет години. Както се и държаха — сдържано, стеснително. Е и аз почти така. Опипвахме почвата в началото, налучквахме общ тон. Разменяхме терминология и изтъркани фрази те от техния речник, аз от журналистическия. Разделяше ни и магнетофонът на масата.

За щастие няколко фрази от двете страни, остроумни, прозвучали на място, предизвикаха усмивки, лицата се поразведриха. И скоро започна разговор като между добри познати, които си припомнят на кого как е минало времето напоследък. С една незначителна подробност — при хората с пагон си има ред и думата първо бе предоставена на командира Иван Гроздев:

– Поделението за охрана на обществения ред най-често се разправя с битови скандали. Но някои от тях добиват и драстични размери. Спомням си един пресен случай — син отива при родителите си да им иска пари. Налита на бой, после с брадва строшва телевизора и хладилника. Вдигна брадвата и срещу нас. А майката и бащата — заключени в банята, вратата — опръскана с кръв…

По силата на закона нямаш право да употребиш физическа сила, преди да е започнало нападението, въпреки че те заплашват. Трябва брадвата буквално да ти е на сантиметри от главата, за да употребиш оръжие… А синът беше доста пийнал, налиташе. В такива случаи понякога и шансът ни помага. Един от колегите го помоли за цигара, той машинално- понечи да подаде, пусна брадвата, та успяхме да го обезоръжим.

Въобще повечето ни случаи са с пияни хора, много от тях на другия ден не помнят какво са направили. Нерядко има и смешни случаи. Веднъж един докер, сто и двадесет килограмов мъж, хулиганствувал и най-спокойно си пушел в автобуса. Пътниците негодували, но тихо, защото се страхували. Най-куражлия излязла една осемдесетгодишна бабичка — уловила го за ухото и така го докара при нас. В ареста бабаитът изкърти винтовете от леглото и издъни покрива. Страшно силен човек беше! Няколко часа рева като магаре, не остави хората от квартала да мигнат…

Обаче невинаги нещата приключват като на шега. Един войник от Балчик беше откраднал кола и три автомата от казармата и тръгнал да бяга зад граница. По пътя го спира милиционер и войникът го застрелва. Както после призна — искал да върши масови убийства по пътя… Залови го младши лейтенант Георгиев — инсценираха катастрофа на пропусквателния пункт и успяха да го спрат. И тогава имаше малко късмет. Добре, че задната врата беше отворена и нашите успяха да влязат и обезвредят войника. Автоматите бяха до него, на седалката, заредени… Осъдиха го на смърт…

Тягостно прозвучаха тези думи, особено в тази тържествено обзаведена стая — портрет на Дзержински, лозунги, награди, грамоти. Обаче разговорът вече беше поел в тази посока.

—        И това го има — обади се старшина Иван Иванов, — но слава богу, за тежки престъпления не се вдигаме всеки ден. А понякога случаите са направо комични — и си припомня:

—        Получи се съобщение — откраднат автобус. Някакъв си го кара, спира по всички спирки от Варна до Виница. Качва пътниците най-нормално, обслужва ги културно… Всякакви особняци има. Разбира се, ако са много опасни за движението — намираме начин да ги изведем извън града и там да ги спрем…

Друг път — откраднат камион. Носи се по обратното платно с бясна скорост, и то в центъра на града. Колите се изпокачиха по бордюрите, добре, че не пострада някой пе-шеходец. Застанах зад един електрически стълб и стрелях два пъти в задните гуми. После излязох на платното, стрелях и в предните. Седем коли надуваха бурканите след него, не спира. После отде му хрумна — отклони към моста преди затвора. Премина го и спря. Като слезе — не можеше да се държи на краката си — и от пиянство, и от страх…

Друг случай спирам един на пътя за „Златни пясъци“. Пиян-залян. Докато му пишем протокола, взе, че избяга в храстите край пътя. След около половин час се появи с куриозно твърдение, че му били откраднали колата и ние сме написали акт на крадеца. Посмяхме се, додето му обясним, че и преди малко си беше той. За малко да не му прегледаме багажника. Вътре намерихме две гуми. Откраднал ги от „Дружба“…

Е, не всички са престъпници, искам да кажа, по смисъла на закона. Пред ресторанта на „Джанавара“ край една кола се събрал народ, милиция с кучета. А всъщност на предната седалка двама правеха любов. Не е престъпление. Само дето на задната седалка бяха оставили двегодишното детенце на влюбената…

Още преди Иван Иванов да е привършил, старшина Стоян Стоянов проявява нетърпение и той има какво да ни каже:

— Седнали трима в ресторант „Почивка“. Поръчват на келнерката бъбреци. Казала им жената – няма, а те отвърнали, че като е така, ще и взривят нейните бъбреци. И я подгонили с ножове из рсторанта. Когато ги намерихме обаче, бяха се скрили в боклукчийските кофи. Единият дори си беше взел вътре и бутилката вино!

 tn_20150910_143225

На пазара се събира много народ и върши незаконна търговия – главно поляци и виетнамци, българите се трупат повече от любопитство. Всякакви потребни и непотребни неща се продават. А като хванеш търговците, наоколо се опитват да ги прикриват. Донякъде ги разбирам  там е единственото място, където можеш да купиш бутилки за газов котлон например. Като ги няма по магазините… Трудно се ликвидират такива нарушения.

Други работят с валута. Намирам у един банкнота от 100 долара, разправя ми, че му е останала от времето, когато е плавал с корабите. Докога е плавал – питам го. До 1972 година. А банкнотата печатана през 80-та година. Оказва се, че е сутеньор и я е взел от арабин. Горе-долу такава е тарифата на проститутките по морето – 100 долара, в някои случаи – и повече… Всякакви ги има тука…

— Имам си аз един комарджия, Мазута му викат! – подхваща мадши лейтенант Румен Пайташев.  – точно да го хвана на бара на хотел „Черно море“ – глътна захарчетата!“ Цял месец  няма да ти говоря! — ми вика. — Такива зарчета, кокалени!“

Много комарджии се събират в една кръчма край града — „Боровец“. Най-често играят барбут. Като ги хванем — хъката-мъката, започват да вадят пари от чорапите — средно по 600—700 лева. Един от популярните отговори е, че са тръгнали да си купуват гардероби. И за да не страдат семействата, водим ги в мебелния магазин да си купят по един гардероб.

Но това са дребните риби. Големите игри се разкриват много трудно. Големите комарджии си имат телохранители. Едни от Шумен ме цаниха за такъв. Играят различни игри — чифт-тек, покер, белот, ачмаджик. Чипът е от сто до петстотин лева! Та и аз изкарах малко пари, докато бях телохранител. Плащаха ми по десет лева на час. Има си и други тарифи — да запалиш цигара, левче. Да донесеш чаша вода — два лева. И така нататък… Освен мен има пазачи и на улицата. Защото, за да се започне голяма игра, парите трябва да са на масата. Е, в моя случай не направиха добро капиталовложение. Като влязоха колегите, прибрахме им сто и петдесет хиляди лева. Какъв гардероб, тия цяла мебелна кооперация можеха да купят!

Могат, ако някой ги остави да си разиграват коня…

Не се оплакват от липса на разнообразие момчетата от поделението. Дадени са им власт, права действуват. Разбира се, често правата се тълкуват изкривено от „насрещната страна“ и понякога на нашите момчета им остава само правото да ги осакатят, дори да убият.

А това „Ей, ченге“, с него са свикнали…

— Тежък труд е нашият, опасен — казва Евдоки Докимов, началник на поделението. — Разбираш, че някъде се е вмъкнал въоръжен крадец — с нож, с брадва. И като пипнеш пръчката на гръмоотвода да се катериш по горните етажи, че и като се дебнете по тъмните стаи, все ще ти мине през ума, че вкъщи имаш жена и деца. Ама го вършиш  за чуждите деца, а пък техните бащи невинаги ни се притичат на помощ. По-често се крият по храсталаците, изчакват всичко да мине. Разминаваме се малко с обществения дълг. И доброволните отряди не са добре подготвени за сътрудничество с нас. Най-често си присвояват ролята на Филип Марлоу или някой подобен. Невинаги е правилен подборът на тези хора, а за някои от тях дори сме получавали сигнали. Железни нерви трябва да имаш, за да работиш при нас…

Трудно мога да добавя нещо — момчетата от поделението достатъчно ясно обрисуваха и работата, и себе си. Но обрисуваха и още нещо — новата ситуация, в която се намира всеки от нас. Отлетяха идиличните времена, когато всеки познаваше и по име кварталния милиционер, и смяташе, че единствените му задължения са да следи да не задигат прането от просторите или на, всеки два-три дни да разтървава примерно семейство Иванови. Големите градове наложиха свой ритъм, родиха нови отношения. И деформации. Вече не са рядкост произшествията, които преди се случваха веднъж на много години и бяха сензация.

Та това е картинката. От една страна, появили са се повече нарушители, като започнеш от дребните, до тези, които пряко заплашват живота. От другата страна стоят хората, които се борят срещу тях. По средата са многото, които най-често си гледат спокойствието и според случая реагират спонтанно — с „Помощ!“, когато са застрашени, а когато нищо не ги заплашва — с „Ей, ченге!“.

Това не е апел — дайте и ние да помогнем на Народната милиция. Не всеки може. Това не е и подканяне — дайте да признаем труда на тези хора в униформи, да ги уважаваме, славим, носим на ръце и прочие… Те самите не го искат, биха се чувствували неудобно, не им е нужен параден шум. Знаят си работата — вършат я. Само — хайде без „Ей, ченге!“, а?…

Препечатано от сп. „Общество и право“, 1988 г.

Автор: Иво Пашалийски

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.