Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Щит и меч / На стража на родните граници

На стража на родните граници

Оригинален текст и препечатка: сп. „Отечество“, 8/1976 г.

Оригинално заглавие: „Стой! Пропуск!…“

Автор на текста: Христо Пеев

1380055_594909807240183_537006828_nБяха необходими само няколко часа, за да се почувствувам отново на двадесет години. И маскировъчните халати, и нощното кръстосване по зимните или летни планински пътеки са за мен, бившия парашутист, все познати неща. Някога, в бурното начало на нетърпеливата ми младост, се изкушавах от желанието да стана граничар. И ето че толкова време оттогава…

Дъждът, който с явно подозрение ни съпровождаше още отдолу, най-сетне спря и по иглите на тъмните борове гостоприемно светнаха едри капки. В първите минути усетих дори леко разочарование — на заставата има игрище за футбол на малки вратички, телевизор и магнитофон „Шарп“, парно отопление и кокетна беседка за свиждане, която може би не толкова рядко вижда влюбени момичета. Всъщност граничарите вече имаха гости: ефрейторът от запаса Вълко Дамянов и бившите редници Стойне Георгиев-Гецата и Стамо Пулев всички от София. Бяха дошли две години след уволнението, за да освежат своите спомени и да напомнят за себе си. И главно, защото според техните думи пъпът им завинаги бил хвърлен в заставата.

— Обадих се на Стамо да ни докара с колата и да си спомним за службата с добро. Преди често съм си казвал, че кракът ми повече няма да стъпи по тия места, но като си тръгнах, усетих, че няма да издържа — свързан съм си завинаги с границата.

Трябва наистина да си изминал стотици километри покрай полосата, да си оставил зад гърба си повече от четиристотин наряда, за да разбереш същността на граничарското самочувствие. Пътят към него започва неизменно с напрежението, дори със страха. И Гецата разказва за своя първи нощен наряд, за първата среща с неизвестното.

1384016_608623095868854_2007463551_nИмах само петнадесет дни служба, когато ме назначиха в нарядна двойка. Старши беше Герджика, известен с това, че може да издържа с часове и на най-големия студ. Тръгнахме по правилата – аз напред, той след мене, и без всякакви премеждия стигнахме до стика. На връщане обаче усетих как ме пипва шубето – наоколо високи скали, между тях тъмно дере, снегът лъщи на лунната светлина и сенките наоколо ми приличат на какви ли не страхоии. По едно време ясно видях силует на изправен човек. Изтръпнал, дадох сигнал на Гецата. Той дойде, погледна внимателно и ми каза да продължавам. Направих няколко крачки, силуетът все така си стоеше на мястото и отново спрях. А бе, новобранец, ядоса се Герджика, ти защо не слушаш какво ти приказва старото. Продължавам аз, но краката ми се подкосяват и сърцето ще се пръсне в гърдите ми. Като изминах още няколко метра, видях, че пред мен е пречупен бор. Остатъкът стои прав, два клона приличат досущ на разперени ръце а отгоре — голям чвор като човешка глава. Прощавай, смутолевих, Герджик, ама аз съм бил страшна паника! А той се усмихва приятелски и ме успокоява. Няма нищо, вика, просто не познаваш още местата, иначе щеше да знаеш, че тук има такова дърво. Като мине малко време нищо няма да те изненадва. И наистина, за тия две години съм запомнил и последния камък — един да видя, че е преместен, и това е вече сигнал за внимание…

1441386_630256787038818_524223408_nРусото момиче което се оказа съпруга на разказвача, слушаше оживените разговори, гледаше размекващите се от време на време очи на мъжа си и се усмихваше смутено. Беше й неловко от силните думи и чувства или пък ревнуваше може би, че една частица от сърцето на Гецата завинаги е останала тук, на заставата. Но, струва ми се, бе усетила вече със своя женски инстинкт, че е хубаво да изпълва с присъствието си това мъжко царство, за да го свързва той оттук насетне и с нея…

Разговорът на деликатната тема жените и границата се разгоря в малката столова. На въпроса ни, кой е приготвил хубавия обед, командирът Михайлов се засмя: „Имаме сн едно младо момиче — готвачка!“ Усмихнахме се и ние, но сконфузени от наивността си. Както всички останали новобранци, и бъдещият готвач получава дългосрочна задача: ето готварската книга, умножавай посочения в рецепта грамаж по броя на хората, туряй всичко в казана и като преминеш през кухненските неволи на една млада булка, печелиш нов занаят. А дотогава другите рицарски ще се правят, че не забелязват какъв е вкусът на сготвеното от теб ядене Но… ако женската ръка е все пак заменима в сложните кулинарни комбинации, сърцето иска своето и мъжете, които завинаги са свързали живота си с граннцата добре знаят това.

tn_20150526_164007

Малкият син на старшината Пеев се чувствува сред батковците като у дома си.

Старшината Пеев е „навъртял“ вече не една и две години из тия места. И синът му дори се чувствува тук като у дома си. Ще става граничар с гордост го посочва бащата и момчето щастливо навежда глава. Явно, това е и негово желание. Но какво мисли майката? О, тя има вече голям стаж, усмихва се старшината, свикнала е отдавна с границата. Именно свикнала, защото това не е лесно за едно такова създание, каквото е жената. Случва се да дойде младоженката с младия си съпруг, да поживее тук два-три месеца и.. . да си замине завинаги. На заставата не е като в града. Докъдето стига погледът — само борове и поляни, зимата трае от септември до май, лятото върви ръка за ръка с дъжда, а въздухът е зареден с напрежението на неотменимата отговорност. Обикновената „градска“ любов става недостатъчна. Нужни са разбиране и силно другарство – каквото е между мъжете.

Най-добре е за граничаря, споделя старшината, да си вземе за булка учителка или момиче от тоя край. Те знаят вече какво нещо е границата, научили са се да чувствуват красотата на този суров живот — красота, която, веднъж влязла в душата ти, завинаги те прави свой пленник. Такава жена дели и трудностите, и напрежението, и малкото скъпи радости. А когато се наложи, ще приготви вечеря за всички и ще чака завръщането на мъжете — вгледана в тъмните склонове на настръхналата планина, вслушана в тревожния ритъм на женското си сърце.

Било вечерта срещу Първи май.

По сенчестите места имало до половин метър сняг. Редниците Трендафил Василев и Райко Раков тръгнали в поредния си наряд. Тъкмо пред празника ли, горчиво си мислели те, и макар че дните на заставата си приличат като две капки вода, мамещите видения на пъстроцветни манифестации и празнично усмихнати лица ги карали да се чувствуват по-тъжни отвсякога. Вървели без светлина въпреки гъстата мъгла. Към средата на нарядното време направили първата проверка на полосата и поели обратно. Внезапно вървящият напред Райко съзрял бледа светлинка. Мястото, откъдето идела тя, им било добре известно — непроходимо дере, борове които никога не са виждали брадва. Изведнъж ги обхванало напрежението — дори дъхът им се стегнал, като пружина. Нямало време за губене Трендафил залегнал на пътеката, а Райко заобиколил отдолу и извикал: „Стой! Пропуск!“. Светлината моментално изгаснала, но това било напълно излишно от страна на неизвестния любител на нощни крайгранични разходки – и двамата знаели вече къде е нейният собственик.

tn_20150526_164020

Трябва да си оставил зад гърба си повече от четиристотин наряда, за да разбереш същността на граничарското самочувствие.

Стреснат от внезапния вик, онзи тръгнал в обратна посока, къдего го посрещнал Трендафил: „Стой! Горе ръцете!“. Силният лъч на граничарската дозорка засякъл нарушителя и го заковал на място. Това бил огромен мъж два метра висок, с невероятно широки гърди, с длани като лопати, брадясъл и страшен. Стояли те едни срещу други като хипнотизирани: той заслепен от силния сноп светлина и от изненадата; двамата – стреснати от фигурата му излъчваща необикновена сила. Ситуацията сега изглежда може би и комична, но на нашите приятели съвсем не им било тогава до смях.

Райко, се окопитил първи и му извикал да легне. Какво друго би могъл да направи – той, най-високият от другарите си, изглеждал пред мъжа срещу себе си като паленце. Нарушителят го послушал все със същото глуповато, занесено изражение на лицето си. Райко разкъсал пакета си със специалната „бандитска“ връв и отишъл да завърже ръцете му. Непознатият лежал по очи и механично се подчинявал на заповедите, които Райко изричал с възможно най-страховит глас…

tn_20150526_164002

Има за какво да се радват Трендафил и Райко – благодарение на съобразителността и куража им нарушителят бе неутрализиран.

Тревожната група долетяла с бързината на пожарна. И едва когато чули яростния лай на летящия по пътеката Балдо, на двамата герои им поолекнало. Имало на какво да се радват момчетата — ако не била тяхната съобразителносг и кураж, нарушителят щял да премине държавната граница. А това би означавало тежък удар за самочувствието, петно върху името на заставата… Затова именно тяхната най-голяма награда бил сърдечният, разтоварващ смях на другарите им. Отпуск се полагал естествено, но никой не помислил тогава за това. Пък и за граничаря не е кой знае какво да излезе в отпуск, защото след завръщането си броди цял месец из гората като с празна глава. Никак не е лесно след блесналите витрини и уличната шетня на града, след последните горещи целувки да се озовеш отново сред пущинаците. И все пак – също като Гецата и Стамо — нито Райко, нито Трендафил могат да си представят уволнението и раздялата със заставата. Защото при граничарите, както и при моряците, другарството има особена стойност.

– Ако например – потрива ръце Райко – беше се случило нещо с Трендо, колкото и едър и да изглеждаше онзи тип, нямаше да му е лесно с мене!

Следотърсачът Балдо

tn_20150526_164031Няма как, всеки очерк за границата губи своята привлекателност, ако не се спомене за неразделния другар на момчетата в маскировъчни халати – граничарското куче. Още от ранно детство то се е превърнало за нас в жива легенда. Дори и имената му са запечатани завинаги в най-романтичните кътчета на съзнанието ни: Пирин или Балкан.

Сега обаче става дума за Балдо. И за неговия повелител младши сержант Маргарит Мавров. Няма да бъде празна приказка, ако се каже, че двамата са неразделно цяло. Кучето се подчинява единствено на своя нисичък рус водач, а само той е в състояние да разбира неговия капризен нрав. Не по-малко тънка работа е приготвянето на порциона за хранете. Дневното меню на Балдо се състои от най-различни лакомства, консерви, пресни зеленчуци и дори овесени ядки — в известни само на младши сержанта пропорции.

— Веднъж — разказва Мавров — прокарвах учебна следа на мой колега с куче. Балдо беше завързан на една поляна при другите, които чакаха реда. Беше непрогледна нощ. Отдалечих се на около четири километра от мястото, когато срещу мен внезапно изскочи друго куче. Не можеше да бъде на колегата ми, защото той беше още далече назад. Ами ако е вълк, мина ми през ума. Протегнах омотаната си с парцали ръка — не се хвърля да хапе. И по скимтенето познах, че е Балдо… Беше се случило нещо невероятно: той затъгувал за мене, скъсал синджира и пробягал по следата ми четири километра, за да ме намери…

Около нас неусетно са се събрали и друга слушатели. Не само на мен, но и на граничари е интересно да научат още нещо за загадъчната връзка между кучето и човека. И къде другаде, ако не тук, сред този суров пейзаж, може да се намери по естествена среда за проявите на това приятелство. Защото Балдо е не само остроумният любимец и боен другар на тези ведри и снажни момчета. Той е инстинктивната и жива връзка между тях и онова, което е наоколо. Тържествуващият му лай е музика за ухото на ветерана. А за нас – скъп символ за пословична вярност, на сигурност и спокойствие край родната граница.

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

3 коментара

  1. Малко е да кажа … преживях всичко това . Адмирации за Автора .

  2. Поздрав! Няма бивши граничари!

  3. Бивш граничар от Златарево

    Граница се пази с автомат, бодлива тел и минни полета. И сега ще отида да пазя границата ако се налага.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.