Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Детски спомен за Жеравна

Детски спомен за Жеравна


Първата среща с Жеравна – лято 1977 г.
Първата ми среща с Жеравна била през лятото на 1977 г. Бил съм с родителите си на почивка във Варна, но съм се разболял и са ме пратили експресно и извънредно при дядо и баба в Жеравна, понеже в Шумен не е имало никого, който да ме гледа. Баба и дядо споделили, че съм се адаптирал много добре в Жеравна, а планинският климат там ми се отразявал много добре. Оттогава обикнах Жеравна. Всяка година изпитвах потребност през лятото да бъда там. Нейното спокойствие, идилия, нейната природа и своеобразен архитектурен стил ме пленяваха отново и отново.

 

Главните герои от разказа през 1979 г.
Помня безкрайните игри с братовчедите, които идваха в наследствената ни къща по същото време. Всеки ден беше едно ново приключение, никога не ни беше скучно, винаги възникваха нови интересни идеи. Петлите ни събуждаха сутрин, ласкавите лъчи на слънцето се провираха през прозорците с решетки-старинен архитектурен източно- старопланински стил, листата на сливовите дървета в двора ни ръкомахаха с техния нежен повей от вятъра, подканвайки ни да започнем приключението на новия ден. Ставахме и сядахме на верандата да закусваме топло мляко и филия, намазана с мед или просто с олио и наръсена с червен пипер и чубрица. След това започваше играта в двора или на поляната край гората. Ние по-малките гледахме все да се мъкнем подир по-големите ни батковци и се надявахме да ни вземат с тях.
 

 

Главните герои от разказа през 1980 г.
Когато поотраснахме чаткахме карти белот на масата в двора под лозата и ходехме за риба на близкото езеро. В дъждовно време се прибирахме в хладните стаи и играехме с часове „сентасе“ или шах, Сашко-единият братовчед беше голям шахматист, пред шахматната дъска той беше толкова концентриран, че често играеше дори сам, умувайки нови хитри ходове. Другият братовчед Бойко беше майстор-риболовец, никога не се връщаше без улов от езерото. Ставаше по тъмно, за да отиде на язовира и оставаше цял ден там, връщайки се с пълна мрежа.

Риболовецът Бойко на жеравненското езеро с въдиците през лятото на 1983 г.

Ако той и брат му ме вземеха със себе си беше най-голямото щастие за мен, наблюдавах с интерес движението на плувката. Братовчедите-риболовци бяха и много благородни. През лятото на 1983 г. ми отвлякоха вниманието, а после ме извикаха и казаха, че плувката ми кълве, бяха закачили рибка на въдицата ми, за да помисля, че съм я уловил сам и наистина. Но беше на ужким.

Портата-мечтаният изход за следобедите /1980 г./

 

Обядът понякога се готвеше на огнището в двора. Бяхме толкова много роднини, че се хранехме паралелно на две маси: едната горе на верандата, другата долу под лозата. Родителите ни бяха толкова строги, че нас най-злоядите ни държаха с часове на масата докато не си изядем яденето. На горната маса оставаше последен най-често Сашко, а на долната аз. Следобедите бяха най-мъчителни-гледахме тихичко да се измъкнем отвкъщи, тихичко да прихлопнем портата и да излезем на свобода извън контрола на възрастните, докато те правеха тяхната следобедна почивка. Нямаше нищо по-лошо от това да трябва да спим следобяд при наличието на толкова много възможности извън къщата! Успеехме ли незабелязани да се измъкнем-си осигурявахме поне 2 часа игра на воля вместо досадното задължение за спим от 2 до 4 следобяд. Ловяхме пеперуди по поляните, събирахме шишарки за огнището, или белехме орехи с ножки от ореховите дървета в дола, все приятни занимания.
 
Изглед от Жеравна
Тогава летата бяха влажни и се връщахме от гората с пълни кошници с гъби: масловки, сърнели, печурки, пачи крак. А какъв хляб имаше на хлебарницата! Толкова ароматен, че любимото ни задължение беше да отидем с мрежата за хляб и докато се върнем разбира се хрупкавата коричка вече беше история. Привечер ходехме на поляната и в гората Добромирица, откъдето се открива невероятна гледка към ширналия се източен Балкан от вр. Чумерна на запад през вр. Българка и землищата на селата Ичера, Градец и Медвен, та на югоизток чак до Карнобатско-Сунгурларския равнинен край. Понякога ходехме до Катунищката река, до Куков вир, където се къпехме, или изкачвахме връх Ветрила, от който се откриваше едновременна гледка към Котел на север, към връх Разбойна на северозапад и към селото ни Жеравна от юг.
 

 

На хълма Добромерица /1980 г./
Свечереше ли се, по-големите деца правехме от изрязани дини-таласъми, за да плашим по-малките деца. Дините купувахме от плод-зеленчука, когато докарат и ги пускахме в кладенеца в мазето да се изстудяват.
Всеки вторник и петък бяха дните, в които се зареждаше сладкарницата с всевъзможни пастички и сладкиши. Разбира се, се извиваше опашка.
Вечер играта на карти продължаваше още по-ожесточено, резултатите от отделните игри се записваха старателно на листи. При пълнолуние ходехме да гледаме звездите на хълма Добромерица. Понякога ни водеха за по 1 ден в Котел, където хапвахме прочутите топли котлетски тутманици и посещавахме природонаучния музей, пълен с препарирани животни и растения.
В къщата нямаше баня, нямаше телевизор, а тоалетната и чешмата бяха само външни. Ходехме да се къпем на Копанките, на 2 км от селото в една речна долина. По надолу по долината се намираше най-голямата копанка-Куков вир, тя беше най-привлекателната поради това, че беше най-обширна, но беше и най-далечна.
И така лято след лято нетърпеливо се стичахме отново и отново към Жеравна, за да придадем нов живот на спомените от предното лято и да се оставим на вихъра на безкрайните игри.
Годините минаваха, порастнахме, все по-рядко някой от нас посещаваше Жеравна, къщата запустя, селото се обезлюди. Но през последните 10 години тогавашните деца заедно или заради техните деца започнаха да се връщат към Жеравна, носталгията ги повлече отново натам, откъдето бяха тръгнали. Жеравна не умира! Нищо, че там вече няма фурна за хляб, вече няма училище, много от къщите за залостени и безжизнени, а вместо тях за израстнали бетонни зверове от новата мутрокултура, а в сателитната телевизия и интернетът вече не са нищо непознато, не се забелязват играещи деца, не се чува детски глас, поляните и горите са празни, както и калдъръмените улички тъгуват забравени… Не е това нашата Жеравна, не е това Жеравна от нашите спомени. Кога ли ще се срещнем всички заедно отново така, както беше през онези лета преди 30+ години, дори и Жеравна вече да не е същата?…

Разказ по спомени на Максим Тетовски от Шумен

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.