Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Ликовете на епохата / Посвещение: На Нешка и нейните златни момичета

Посвещение: На Нешка и нейните златни момичета

Oт една обикновена почитателка с признателност и любов
На 54 съм. Точно два пъти по 27. Наскоро, във форум на Фейсбук, видях една снимка с три гордо вдигнати български знамена – едно за първо и две за второ място (очевидно поделено). И бeз да чета надписа, веднага се сетих къде и кога съм виждала тези знамена. Когато бях само на 27. Беше късно лято, беше топъл и слънчев септември, беше във Варна. В Дворецa на Спортa. Беше топло и светло и на душата ми!
Беше по време на Световното първенство по художествена гимнастика във Варна през 1987 година. Тогава, когато Бианка Панова, Адриана Дунавска, Елизабет Колева и ансамбълът вдигнаха на крака не само нас, зрителите в залата, но и целия спортен свят! Когато Бианка спечели многобоя с максимален сбор от 40 точки, после взе още 4 златни медала на уредите пак с максимални резултати от по 20.00 точки. Тогава, когато Камелия, Юлия и другите момичета от ансамбъла сътвориха същия рекорд – три златни медала с три максимални резултата. Тогава, когато Елизабет играеше онези невероятни бухалки по „Лебедово езеро“, които винаги ме просълзяваха, а Адриана имаше онова хубавото съчетание на обръч в съпровод на тъпан, от което пък винаги настръхвах.
Всъщност, като се замисля, няма как да съм сигурна, че трите български знамена от снимката на фейсбука са били точно от Варненското световно първенство. Снимката може съвсем спокойно да е била от Мюнхен, от 81 година, тогава, когато Анелия Раленкова, Лилето Игнатова и Илиана Раева седяха по същия начин на първото и второто стъпало на стълбичката на победителките и се държаха за ръце. Или от някое друго Световно или Европейско. Или от шампионати на отделните уреди. Та това са 243 български медала, спечелени зa 50 години само на Световни и Европейски шампионати индивидуално и ансамбли. Ами ако седнем да броим cветовните и европейски купи, Гран При-та, големите шампионати за девойки?
Просто неизброими са всичките тези медали и отличия и колкото и да обичам математика, в случая просто се отказвам да броя и да гледам статистики. Няма смисъл. Не за това ми е думата. За да е спокоен математическият ми дух, все пак ще отбележа, че България (независимо че е малка страна и че напоследък цялата ни държава е объркана, та условията за спорт, в това число за художествена гимнастика, никак не са розови) продължава да е убедително на първо място по броя на спечелените медали от многобоите на световните първенства индивидуално и ансамбли – преди Русия и преди СССР. Дано никой не ни настигне или надмине. Имаме талантите да си запазим първото място. В света! Най-новите златни български момичета го доказаха на съвсем скоро завършилия шампионат в Баку.
Но думата ми е за нещо друго. Фактите около бройката на медалите може и да съм ги позабравила, но емоциите, които ми е донесла българската художествена гимнастика като верен неин почитател – това е нещо, което не се забравя, то остава завинаги в сърцето, човек си го носи цял живот. И досега, често, когато забързаният живот в днешното меркантилно и консуматорско общество ми дойде в повече, сядам пред компютъра, пускам youtube, написвам ключови думички като Анелия, Диляна, Мария, Илиана, Лили, Бианка, Адриана, Елизабет и се пренасям в онзи другия, духовния, в човешкия свят. Всъщност, аз си ги спомням тези съчетания – истински перли, даже не ми и трябва youtube. Затварям си очите и ги виждам едно след друго в хронологичен ред, уред след уред – Илиана с бялото трико, под звуците на Лунната Соната, после чувам Фернандо на АББА и виждам как Анелия гали топката, срастнала се е сякаш с нея.
После си представям драматичния поглед на Диляна, чувам и виждам нейната Токата и Фуга. После Бианка – ех какво съвършенство по музика на Камий Сен-Санс! Лентата в главата ми се превърта на друг уред – бухалки. Чувам първо „Aux Champs-Élysées“, после един луд рокендрол и си представям как Диляна им „скрива бухалките“. Веднага след това – една огнена Кармен и една неотразимо чаровна, просто неповторима Лили Игнатова. Ох, ами как да пропусна обръча на Мария Петрова по Кармина Бурана, такова покъртително съчетание пропуска ли се? Или лентата по Болеро на Анелия? 

Спортният свят познава само три случая, в които тази музика е въплътена до съвършенство – от английските танцьори на лед Торвил и Дийн, чието изпълнение по тази музика през 1984 пренесе танцовото фигурно пързаляне в друга вселена, три десетилетия по-късно – от италианката Каролина Костнер пак във фигурното пързаляне, когато съдиите нямаш как да не й вдигат десетки за една наистина перфектна интепретация на тази музика. И, разбира се – тази покъртителна лента на Анелия Раленкова, в която всяка една отделна, миниатюрна фибра от тялото й изразяваше, интерпретираше музиката във всяка една секунда от съчетанието! Да, много съчетания – перли сътвориха Нешка и нейнте помощнички и последователки. Много супер талантливи български момичета успяха да пресъздадат незабравими, приказно красиви програми, които докоснаха и трогнаха душите на милиони хора по целия свят. Това най-важното…..

Не прочетох автобиографичната книга на Бианка и нямам никакво намерение да я чета. Отдавна престанах да следя интриги, скандали, кой с кого се скарал и прочие. Жизненият ми опит ме е научил, че идеални хора няма, че всеки си има гледна точка, че дори един и същи човек може да вижда и оценява по различен начин едно и също събитие в зависимост от обстоятелства, обкръжение, период от живота си. Предпочитам да се скрия от калта на настоящето и да си остана с незабравимите спомени от миналото. Отдавна престанах да следя и дори да се ядосвам на писания за номенклатурни медали, измислени спортове, надути успехи, тоталитарен спорт и други подобни безсмислени глупости. Това, което знам и помня е, че години наред в началото на май, на международния турнир за наградите на вестник „Студентска Трибуна“ цяла една претъпкана зала спонтанно (не по нечия заповед, не по команда) скачаше на крака и аплодираше в продължение на пет-шест минути Нешка като носителка на приза „Жулиета Шишманова“ за най-добър треньор.
Помня как преди много, много години отивах на кандидат-студентски изпит и през цялото време, докато пътувах с трамвая от центъра към Дървеница, четях статията на Маргарита Рангелова (боже, колко увлекателно умееше да пише тази жена! ) за Световното първенство в Лондон през 1979, за Валентина Ганева, Кристина Гюрова, Илиана и резервата Анелия, за това как „студената“ английска публика с половинчасовите си горещи протести извоювала златния медал на бухалки на Илиана. (Това, че точно преди изпита се бях пренесла в друг свят, не ми попречи, напротив, подейства ми успокояващо и стимулиращо да си изкарам отлично изпита.) Всенародната любов, препълнените зали у нас и по света, хилядите зрители, скочили на крака да аплодират българските гимнастички и треньорки десетилетия наред, е неоспорим факт, който автоматично обезсмисля всякакви опити да бъдат умаловажени постиженията на България в този и в който и да било друг спорт.
Сигурна съм, че, ако беше жив, и Учителят Ценов щеше да ви каже същите неща. Учителят Ценов беше възрастен човек с побеляла коса и брада, един от най-запалените членове на фен-клуба на златните ни момичета от 80-те години. Даже не съм съвсем сигурна, че фамилията му беше Ценов. Още от самото начало аз го кръстих за себе си просто Учителя, с главно У, защото той беше точно това – олицетворение на Истинския Учител, но онези благородни хора, които са родени да бъдат учители, да даряват знание и доброта на всички около себе си. Живееше самотен, останал на стари години без жена и семейство, живееше с книгите и огромната си любознателност. Запалил се беше и той, в залеза на живота си, по златните български момичета и не пропускаше никоя тяхна изява.
Когато наближеше някое гимнастическо събитие, ми звънеше срещу 2 стотинки от близкия уличен телефон, за да обсъдим подробно колко часа по-рано трябва да се отиде, за да се намерят хубави места, кое момиче с какви програми и музика е, и прочие, и прочие (нормални вълнения на истинските фенове на всеки спорт). Ходеше от време на време да гледа тренировките и да си говори с Нешка – беше очарован, просто благоговееше пред нея! Тя също харесваше и уважаваше този безкрайно честен, любознателен и благороден събеседник. Помня също, че точно Учителят ми намери билетите за Световното във Варна, (интересът беше толкова голям, че трябваше да имаш страшен късмет, за да попаднеш в залата). Сигурно ги е имал от Нешка, той беше вече твърде възрастен, за да пътува. A може и само така да ми е казал, а да е проявил за пореден път невероятнотo си благородство, знаейки колко силно исках да отида. Всъщност, може би наистина му е било трудно да пътува до Варна, защото няколко месеца след това той се спомина. 

Помня, че ми се обади съседката му и ми каза тъжната новина. Каза ми също, че в нощта преди смъртта да го сграбчи завинаги, той е намерил някакси сили да натисне копчето за запис на касетофона си и да запише завещанието си. Гарсониерата си не беше споменал, може би защото е знаел, че след смъртта му ще се намерят веднага роднини, които ще се втурнат да доказват колко загрижени са били за него преживе. Да, aпартамента или каквато и да било друга вещ не беше споменал, просто защото тези материални неща не бяха изобщо важни за него. Затова пък с треперещ от вълнение и изтощение глас беше казал: „На Ирена оставям снимките с автографи и всички статии и изрезки от вестници с материали за златните български момичета“….. Eто кое беше най-важното за този прекрасен човек, ето кое се беше погрижил да остави след смъртта си в сигурни ръце. Той си беше отишъл от този свят с мисълта за златнитe момичета и тяхната треньорка. Сигурна съм, че е отишъл на небето щастлив.

Мисля си, че дори само заради Учителя трябваше да напиша тази благодарствена изповед. Да кажа на всички тези момичета и жени простичкото „Благодарим ви!“ – от мое, от негово име, както и от името на всички онези хора, чиито души са били докоснати поне веднъж от съвършеното изкуство на тези златни български чеда!
Автор: Ирена Маркова 

Коментари

Коментари

sandacite

3 коментара

  1. „Не прочетох автобиографичната книга на Бианка и нямам никакво намерение да я чета.“ – разбирам ви – страх ви е, че розовите ви илюзии ще се разпаднат на пух и прах. И мене би ме било страх. Но може би щях да поискам вместо илюзии, да имам истината„

  2. Браво невероятни ще се помнят още 1000000 години,а сега няма кои да запомним много жалко.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.