Спомени от Народната република
Начало / Антифашистка съпротива / Помнете тяхното детство

Помнете тяхното детство

За невръстните жертви на съпротивата у нас по време на Втората световна война…
От отдавна в нашето общество се дискутира на дълго и на широко  по темата що е то фашизъм и имал ли е той почва у нас.И докато дискусията е достойна за научен труд, то наличието на отпор срещу участието на България във Втората световна война е реалност. Съпротивата у нас в годините на Втората световна война, когато страната ни е на страната на Германия е част от общоевропейската антифашистка съпротива, макар и по обясними причини да не е в големи мащаби, както в Югославия, Гърция или Франция. Факт е обаче, че именно благодарение на т.нар. антифашистката съпротива, както и заради участието ни в заключителния етап на Втората световна война (т.нар. Отечествена война) срещу хитлеристка Германия, България не претърпя третата национална катастрофа. От нея не е откъснат и  един квадратен метър земя, а репарациите и контрибуциите са намалени до възможния минимум. 
 
 
По време на съпротивата от вражески куршуми загиват и немалко деца, юноши и девойки ненавършили своето пълнолетие. Преди 1989 г., образите на всички тях загинали в годините на съпротивата се митологизират, наричани са “Деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги и разкази с партизанска тематика. Комунистическата власт след Девети септември възползвайки се от трагичната им съдба ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. „Героичните” им дела стават пример за подражание сред пионерите и комсомолците. Всички знаят за тях, учениците учат за трагичната им съдба, пионерски отряди изследват живота им. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979). След промените тези деца, юноши и девойки дали живота си в името на една химера, тихомълком излезнаха от учебниците и потънаха в забрава.
 
Досега ви разказахме (напомнихме) за Митко Палаузов, най-малкия партизанин по време на съпротивата у нас, паднал убит, разкъсан от бомба през април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Бил е 14 годишен, когато загива. След написването от Марко Марчевски на книга за него, където разбира се голяма част от написаното няма нищо общо с реалността, той става и най-популярния и митологичен образ сред „Децата-герои”. По повод 70 годишнината от разстрела на „Шестте ястребинчета” ви разказахме и за тяхната трагична съдба. На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино картечна рота на Царската армият разстрелва 18 човека от нелегалната съпротива, сред които 6 невръстни деца. След кървавия разстрел всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е заповядано това зверство и до днес няма.
 
В следващите редове ще ви разкажем за подобната съдба сполетяла и други техни връстници от това време, защото смятаме, че историята трябва да се преосмисля, а не да се отрича, пренаписва и забравя.
 
Началото на 40-те години на XX век. Светът е раздиран от война, а у нас макар и малобройно съществува нелегалното комунистическо партизанско движение, даващо отпор на прохитлеристката власт. Правителството се бори всячески с шумкарите, както презрително ги нарича. Стотици хиляди минават през полицейските участъци. В страната са взривени и изгорени 2 хиляди къщи на антифашисти. От кървавия фонд на правителството са отпуснати милиони левове за награди за убити партизани и ятаци. Разстреляни или обесени без съд и присъда са хиляди от тях. Повечето са млади ненавършили 25 години, има и не малко непълнолетни.
Сред тях са са и братовчедите Васил и Сава Кокарешкови от с. Белица (сега град), Благоевградско. По-големият – Васил е роден на 9 януари 1928 г. Сава – на 30 август същата година. Под влияние на по-големият си брат и сестра си, които са ятаци, Сава започва да помага на нелегалните. Увлича и братовчед си Васил. И двамата са пастири – пасат овцете из планината. Там често се срещат с партизаните от отряд “Никола Парапунов”, на които предават храна, дрехи, цигари. На 16 юни 1944 г. по време на поредната им среща с партизаните са предадени. Полиция обгражда местността. След кратък бой партизаните се изтеглят. Сава и Васил са арестувани, отведени са в Разлог, където ги подлагат на жестока инквизиция.
Децата се държат твърдо, не отронват нито дума. На 7 юли са заклани от жандармеристит. За да заличат следите на престъплението, жандармеристите нахранват кучетата с телата им.
Един от убийците им – кап. Николчев прави следните признания пред Народния съд:  „Двамата братовчеди Сава и Васил Кокарешкови побързахме да ликвидираме. Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха задържани, и ги закла. Страхувахме се да не се открият телата им, защото бяха малолетни и ги унищожихме без съд. Затова дадох нареждане да не се оставят следи от убийството. По-късно ми докладваха, че с телата на момчетата жандармеристите са хранили цяла седмица кучетата. Така от ятаците не остана нито следа.”…………
Сава и Васил Кокарешкови оставят ярка следа в паметта на народа.
 
Не по-малко злощастна е съдбата на Николчо Здравков Чампоев от Русе, който няма още две годинки, когато палачите „по погрешка” отнемат живота му. Историята на семейство Чампоеви е и доказателство за наличието на антифашистка съпротива преди 1944 г. у нас, както и за безпощадността, с която тя е била наказвана от властта.
На 22 февруари 1944 година Николчо Здравков Чампоев е на година и седем месеца, когато е разстрелян с особена жестокост – 12 куршума са открити в телцето му, видно от протокола от аутопсията му, пазен в русенските архиви. Баща му Здравко е нелегален партиен функционер, който се самоубива на 5 октомври 1942 г., за да не попадне в ръцете на обградилите го полицаи. Бащата намира смъртта си в името на своята кауза, без да е виждал сина си, роден на 26 юли 1942 година. След смъртта на Здравко Чампоев съпругата му Цветанка освен, че сама отглежда невръстното сираче и стария й баща, тя продължава мисията на съпруга си, като всеотдайно помага на нелегалните, които се борят срещу профашистката власт. На 22 февруари 1944 г. предател донася в полицията, че в дома на Чампоеви се укрива известната и търсена младежка деятелка, член на ОК на РМС, Ана Вентура. Полицията не закъснява. Въоръжена до зъби, обстрелва малката стаичка. Изтрещява автомат. Стъклата на прозореца се пръсват. Ана пада покосена на пода. Цветана се спуска върху рожбата си, но е простреляна. Полицейската шайка нахлува в стаята. Разстрелва седемдесетгодишния старец. Зловещ откос от шмайзер поразява и треперещото детско телце. Безумната вяра на родителите му, че животът трябва да се промени, води и до неговата гибел.
 
На 07.06.1944 край с. Мало Чочовен, Сливенско след изтезания е разстрелян заедно с майка си, баба си и дядо си Гинчо Славов Гинчев – 16-годишен.  Те дори  не са били партизани, а са арестувани по домовете им, защото са имали „неподходящи“ според тогавашната власт роднини. След залавянето им, родният им дом е изгорен.
Гинчо е имал още трима братя – партизани – Иван Гинчев (Йонко), създател на партизански отряд „Хаджи Димитър”; Къньо Гинчев (Агата), зам.командир на отряда и най-малкия Койчо Гинчев. След 9 септември 1944 г. Иван Гинчев е репресиран извънсъдебно във връзка с процеса срещу Трайчо Костов и заговора на Иван Тодоров-Горуня. Реабилитиран е посмъртно през 1990 година, чрез обнародване в Държавен вестник. Автор е на мемоарните книги „Партизани“ и „Моето малко братче Гинчо”. Умира при автомобилна катастрофа, която се смята, че е умишлено предизвикана от Държавна сигурност, през 1973 г.
 
От побоища и изтезания в полицията се поболява и умира в началото на 1944 година „Детето-герой” Андон Черковски. Наричано ятачето на Раднево, той си отива  невръстен от този свят в страшни мъки вследствие жестоките полицейски инквизиции.Същата съдба спохожда и 13 годишния Никола Георгиев Накев от Перущица. Той е разстрелян в средата на август 1944 г., защото е бил заподозрян, че е ятак на местния партизански отряд.
 
Завинаги девойки и юноши ненавлезли в своята зрялост ще останат:
 
Иван Атанасов Бандаков – Кочо на 16 години, най-малкият партизанин чепинец, загинал в сражение броени дни преди 9 септември 1944 г. Пак дни преди същата дата след сражение намира смъртта си Костадин Иванов Запрянов – Горчо, 16 годишен младеж от от с. Бодрово, Хасковоско. Същата година в сражение загиват и връстниците им Марин Трифонов Попов от с. Правище, Пловдивско и Иван Стефанов Василев – Огнян от търговищкото село Присойна – партизанин от Тузлушката чета на Омуртагския отряд.
 
Детелина Мирчева Минчева-Саняот пазарджишкото с. Черногорово, остава завинаги 15 годишна. Тя е била партизанка от чета „Кочо Честименски“ на отряд „Ангел Кънчев“ и остава в партизанския летопис като „Момичето с отрязаните плитки”.
 
На 19 май 1944 г. заловена, ранена и убита е 16 годишната Цветана Живкова Велева – Лиляна от Перник. На 20 май 1944 г. без съд и присъда е разстрелян 17 годишния ятак от Сливен Стефко Иванов Крайчев.  Разстрелян без съд и присъда през 1944г. е и 16 годишния младеж от Копривщица Иван Динчов Кривиралчев.
 

На 27 ноември 1943 г. заловена и убита заедно с баща си Тодор е 14 годишната партизанка
 Иванка Тодорова Пашкулова – Роза от с. Старо Железаре, Пловдивско. От същото село без съд и присъда са разстреляни и 17 годишните Никола Делчев Делевски и Стоян Николов Мусенов. Подобна е съдбата и на Мехмед Юсеинов Юсменов от с. Горско Сливово, Ловешко. Убит е на 17 г. заедно с баща си Юсеин и брат си  Ибрахим.
 
На 7 март 1944 г. заловен в сражение и разстрелян е 17 годишния батачански партизанин  Любен Петров Ганчев – Райчо.
 
На 6 юли 1944 г. убита на сватбата си е Тодорка Истратиева на 16 години от с. Расник Брезнишко. Била е  булка на партизански брат.
 
На 8 август 1944 г. е убит с щикове 17 годишния ятак от Разлог Иван Николов Рачев.
 
На 3 май 1944 г. заловен в сражение и обезглавен е 17 годишния Ангел Спасов Недков от с. Подгумер, Софийско. В сражение загиват и връстниците му Трайко Тодоров Траевот бургаското село Каблешково, Боян Станков Христов от с. Лешниковци, Трънско, Васил Тодоров Христов – Чапаев от с. Падала, Давид Арон ДавидовТрън от Пловдив, Костадин Георгиев ЛазаровВаско от с. Бараково, Кюстендилско, Максим Петров Мишев – Манчо от Пещера, Спас Христосков Стоичков от софийското с. Костенец, Тинка Христова Ковачева – Маяот Пловдив, Иван Димитров Глушков и Кирил Димитров Тананеев – Дечко и двамата от с. Самоводене, Великотърновско.
 
На 2 юли 1944 г. заловен и разстрелян без съд е 17 годишния партизанин от Карнобат Димчо Георгиев Караминдов. Същата е съдбата и на връстниците му Иван Нанев Атанасов – Цветан от с. Върбен, Пловдивско, Цветко Александров Караджов – М.Чавдар от с. Мирково, Софийско  и Костадин Такев Тодоров от софийското село Войнеговци.
 
На 3 март 1944 г. в сражение загива 15 годишния партизанин Иван Атанасов Филев – Спартак от пловдивското село Ситово и две години по-голямата от него пловдивска партизанка Мария Георгиева Бакалова – Бойка. На 30 май същата година е заловен и разстрелян горнобанския партизанин Кръстан Стоилов Кръстев – Кънчо, на 16 г., подобна е и съдбата на връстницата му Мария Петкова Ненчева – Соня от с. Пъдарско, Пловдивско.  На 8 август  пък е заловен и изгорен жив партизанина Кунчо Цоков Фитлеков – Волов (17 г.) от пловдивското с. Красново.
 
На 12 март 1944 г. е разстрелян 17 годишния габровски ремсов деец Петър Станчев Божинов. Това се случва и с набора му ятак Стефан Цвятков Станев от с. Крушево, Севлиевско. На 6 юни 1944 г е убит 17 годишния Тодор Петров Велчев ятак, секретар на РМС в Перущица. 17 годишен в затвора умира и ремсовия активист Димитър Янков Василев-Кръстев от софийското село Кривина.
 
На 5 ноември 1943 г. от вражески куршум пада убит 15 годишния ятак Стоян Рачев Раев от с. Черешово, а на 6 юни 1944 г. 17 годишната  Тодорка Йорданова Моралийска – Гордана от пернишкото село Долна Диканя е заловена и разстреляна с двама от братята си – Димитър и Иван.
 
Не успяха да изживеят младостта си и да навлязат в своята зрялост Стефан Иванов Хаджийски, Георги Георгиев Тодоров, Деньо Митов Начков, Найден Велков Шертев……..
 
След Девети септември те и останалите загинали като участници в съпротивата, бяха обявени за герои, борили се за едно по-добро и светло бъдеще. Партията издигна лозунга „Те умряха, за да живеем ние”! Комунистическата власт, която управляваше уж от името на работническата класа, величаеше, идеализираше, и героизираше техните дела. Тя имаше нужда от тези жертви, наричайки ги герои. По този начин искаше да покаже, че те не са дали живота си напразно, а всичко в името на което са загинали предстои. Родствениците на загиналите бяха обявени за Активни борци против фашизма и капитализма, възползвайки се от всички облаги, които е давало това звание. Заемаха централно място в тогавашното общество. След 10 ноември плочата се обърна. Те отидоха на бунището на историята. За партизаните започна да се говори с насмешка. Някои започнаха подигравателно да ги наричат мандраджии, безотговорни лентяи и цървуланковци. Други ги считат за нищо повече от терористи и платени родоотстъпници „борили се” срещу една легитимна власт и напълно заслужили трагичната си съдба.
Борци за светло бъдеще, жертви на своето време, герои на новото време, терористи за следващото. Би следвало да си зададем въпроса какви са били тези млади хора, как са били въвлечени в кървавите събития отнели живота им. Въобще осъзнавалили са това, което са вършили и в името на какво са се борили? Кои бяха те, защо и как загинаха на такава младенческа възраст?
На възрастта, на която те загиват, едва ли са съзнавали ролята си в събитията отнели живота  им на толкова крехка възраст. Дали все пак не можем да ги определим като идеалисти, мъченици на една идея и станали жертва на времето в което са се родили.

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

13 коментара

  1. Колкото и лошо да звучи,за тях май по-добре така,защото са се облагодетелствали поне семействата им.Не се знае,ако бяха останали живи дали нямаше да се окажат врагове с партиен билет и да се разходят до Белене.
    Иначе млади били-глупави били иначе едва ли биха умрели за толкова глупава кауза и за върхушка мошеници,убийци и престъпници,превърнали се в по-буржоа от буржоата .

    • Голяма простотия каза.Никой не ходи партизанин защото ако го убият да може семейството му да станат Активни борци.За разлика от промити мозъци като твоя ,хората посвещават живота си съзнателно на кауза в която вярват и на промяна в тогава съществуващото статукво което прави живота на хората невъзможен – никой от хубаво не хваща балкана.Смърта е форма на живот , тези хора са я приели като възможен изход от ситуацията и живеят с избора си.Виж в Белене са ходили тези които са рязали детски глави,хранили кучета и горили плитко заровени хора.Ама това е толкова присъщо на легитимната власт преди 9 септември.Тази толкова човеколюбива власт нахранила народа си ,осигурила му препитание и работа,построила дом за децата му.Вместо да се изхвърляш неподготвен вземи прочети малко документи от периода след 9-ти.Нямало е начин непосредствено след края на ВСВ в България да си върхушка мошенник или убиец – сам си пишеш присъдата/или разстрел или Белене – май по-добре разстрел/.Върхушки, буржуй и подобни възникнаха след 10-ти 1989г. – вече трето поколение след партизаните.Нещо бъркаш двата щата.
      Много примитивен коментар.Сигурно смяташ всички които биха го прочели за примитиви като себе си.

  2. Някои прости хора пишат коментари като преценяват и сравняват тогавашните м;ладежи и сегашните.Мога да ви уверя че не може да става въпрос за сравнение/освен възраста нищо общо нямат.Спирам коментара си до тук. И вие ако сте не по-възрастен от 30-40 год. няма да проумеете нищо/вие не сте виновни просто израстнахте в едно безвремие на опростачване и дебилизация/.-която и сега продължава за съжаление,.

  3. Да, прав си, ние нямаме вина. Вината е ВАША!!! Опростачаването и Дебилизацията са в резултат от Вашето управление!!! Въздушната кула, която бяхте построили върху телата на героите се срути, не подкрепяна повече от „Братска“ Русия. Човек страшномногоможе да научи за вашето „достойно за подражание“поколение просто като ви наблюдава как се отнасяте с инакомислещите! Слава богу, времето ще ви почисти от омерзеното лице на Майка България!

  4. V BELIANE E BILO PALNO S INTELIGENTNI HORA, A NE S PRESTAPNICI. KOMUNISTITE SA IZBILI SASHTO NE PO MALKO HORA, KAKTO I FASHISTITE. KOMUNISTITE SA SOSIALNO ZLOOOOOOOOOOOOOOOOO !!!

  5. Не съм съгласен с теб, аз съм на 25 години.
    Не съм живял във времето на зрелия социализъм (само 4 месеца), но дано да не са много хората, които споделят твоето мнение „Слава богу, времето ще ви почисти от омерзеното лице на Майка България! „…
    Така както е тръгнало времето ще почисти единствено МАЙКА БЪЛГАРИЯ!!!
    За добро или лошо младите хора са имали някаква кауза и са я отстоявали, а днес ние ВСИЧКИ млади и стари не можем да се обединим към каквато и да било кауза, било то за да променим статуквото, да си изберем кадърни и честни управници или да си почистим пред жилището….
    Жалко наистина много жалко, но единственото което забелязвам в моето и идните поколения е все по-ширещата се простотия необразованост, незаинтересованост и безотговорност.
    Всеки избира най-лесния начин…. да емигрира и да търси своето „щастие“ извън пределите на Родината!
    С лека ръка отхвърляме всички ценности (положителни), рушим и крадем всичко останало и изградено от миналото.
    В България вече е нормално и въпрос на „престиж“ ученик да напсува преподавателя в училище, родителите да го освобождават от физическо възпитание чрез фалшиви медицински бележки…
    Университетите да ти се молят да станеш студент и да дават мило и драго за да те избутат до края, а ти да се гордееш колко лесно минаваш през всичко…

  6. Добрият чичо АДИ

    Моля,някой да пише,какво означава фашизъм и защо наричат властта преди 09.09.44 г. фашистка , или монархо-фашистка ? Всеки капиталистически строй с пазарна икономика ли е фашистки ? Не храня симпатии към рода царски или Сакскобургготски-напротив ненавиждам шибания Фердинанд,а сина му Борис–нали знаете,че във вените им не тече българска кръв.

  7. Истината

    Легендарното партизанче Митко Палаузов, обявено за икона по времето на социализма, е жертва на нелеп инцидент, а разказите за неговите подвизи нямат нищо общо с действителността.
    Истината е, че баща му Трифон Палаузов е използвал невръстния си син още от съвсем малък да го пази от властта. А дете, поставено като мишена от родителите си, не е герой, а може да бъде само жертва, казвал след години и по-малкият му брат.
    Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, се преместили да живеят отначало в Севлиево, а през 1936 г. – в Габрово. Таткото на Митко Палаузов – Трифон е останал без работа и лесно е примамен от червената идея. От глупост ли, от що ли, решава класово да осъзнае и детето си. Праща го да разнася позиви, кара го да пази отвън на тайни срещи. Разбира се, едно дете не може да осъзнава, камо ли само да взема решенията в живота си, то е въвлечено в тази история от родителите си. Тяхна е и отговорността
    В къщата им се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влизат и Трифон Палаузов и сестра му Русана. Малкият Митко, макар и 11-годишен, получава важни за едно дете задачи – стои на пост пред къщата по време на заседания, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци. Докато Хитлер и Сталин са съюзници, е сравнително по-безопасно, но след навлизането на германската армия в СССР, нещата загрубяват. Но таткото, вместо да дръпне детето и жена си настрана от огъня, ги вкарва в епицентъра на събитията, извежда ги във въоръжен партизански отряд в гората.
    Вече 13-годишното дете е подложено на студ, глад, кръв и физическа изнемога.
    Мълвата обаче говори и друго – двамата с майката на Митко били пред развод, а Ганка била добре платена работничка в местна текстилна фабрика. Точно преди трагичните събития, Ганка, която била с руса коса и светли очи и минавала за хубавица, си харесала един от съратниците на съпруга си. Затова и тя решила да отиде в гората.
    Следвайки партийната тайна, Трифон Палаузов не казва на жена си, че има нареждане да излезе партизанин. Според спомени на местни хора, като го видяла, че приготвя багажа си тя се усъмнила, взела детето и тръгнала в тъмното след него. Дори на Бакойски баир, където била срещата за малко щели да ги разстрелят, защото в тъмното мислели, че води опашка след себе си. Не знаели какво да правят с тях и решили да ги вземат.
    Все пак е чудно как родители
    с лека ръка се
    съгласяват да изложат детето си на смъртна опасност
    Специалистите обясняват странния факт с общото въодушевление и погрешно подадената информация от ръководството на комунистическата партия.
    „Безсмислието на излизането като нелегални на обикновени хора, жени и деца, които не знаят срещу какво, а и за какво се борят, има обяснение – казва военният историк доц. д-р Георги Кокеров пред „168 часа“. – През есента на 1943 г., през септември – октомври, на много места комунистите правят мобилизация. Изкарват много хора, като им подават погрешна информация, че ще завладеят своя територия, на която ще създадат комунистически ред. Не е могла да мине навсякъде тази парола, но например от села като Сухозем излизат десетки и стават нелегални. Точно в създалата се еуфория е излязло и това 13-годишно дете с майка си. Какво са правили – ами просто са се скрили в една землянка.
    След Балванската битка, която е на 29-30 март 1944 г., полицията разкрива скривалището на нелегалните и на 1 април 1944 г. го унищожава с гранати. Разбира се, без да знае кой се крие вътре.“
    По негово мнение разказите за епохални битки с роти войска и жандармерия също няма как да са достоверни.
    „Нито малкият Митко, нито майка му Ганка са участвали в битка и изобщо не са били близо до Балван. Интересното е, че там основните жертви са дадени в схватка с един самолет. Преди да се изтеглят, на едно открито място, самолетът минава на няколко пъти и разстрелва много от нелегалните.
    Освен това приказките за стрелби с картечници, които се разказват по-късно, не са верни, защото по това време са действали полицейски части, въоръжени само с карабини. Нелегалните също имат мизерно оръжие – карабини и пищови с по 5-6 патрона“ – обяснява още историкът. „Слушал съм от хора, близки до Трифон Палаузов, че не е обичал да си спомня
    за детайлите от тази изкуствено героизирана история
    Виждал съм и сестра му Русана Палаузова, която живееше в Горна Оряховица и е идвала да ни разказва спомените си. След девети септември Трифон Палаузов създава ново семейство и си спомням, че имаше син, който също се казваше Димитър.“ „168 часа“ опита да се свърже с брата на партизанчето от втория брак, но се оказа, че той е починал преди няколко години. Всъщност интересен е и фактът, че приживе той развенчава мита за най-малкия партизанин на България. В телевизионно интервю той признава: „Тогава такава беше пропагандата. На тогавашната власт трябваха герои. Баща ми Трифон трудно преживяваше това. Последните години избяга от Габрово. Той се махна оттук, защото по никакъв начин не се разбираше с властта, но нямаше и какво да му направят, тъй като синът му е национален герой, а той самият партизанин. И затова го търпяха до последно. През последните пет години отиде в рожденото си село, построи си една вила и в Габрово идваше отвреме навреме“, споделя вторият син на Трифон Палаузов.
    Разказва и истината около трагедията с брат си Митко Палаузов. „Когато жандармерията разбира, че баща ми – партизанинът Трифон Палаузов, е в Балкана,
    започват да малтретират съпругата и сина му
    Привикват ги в полицията, почват побоища. Баща ми се вижда в чудо и взема и ги вдига в Балкана. Около седмица са стояли там с отряда, докато ги прехвърлят в землянката-болница да стоят при болните партизани. При битката при Балван трима човека само са знаели къде е тази землянка-болница – един студент по медицина, който всъщност е бил докторът на партизаните, баща ми и командирът на отряда. Пленяват доктора, измъчват го много жестоко и той казва къде е землянката – на Осеникова поляна. Жандармерията се вдига, обгражда мястото, хвърля бомби. След два дни баща ми ги намира всичките, които са били в землянката, накъсани на парчета и оставени така. Това е цялата истина. Никой не може да каже, че едно дете на 13 години може да бъде партийно ориентирано. Толкова чудесии се изписаха през годините! Всичко се цензурираше.
    Трябваха им
    герои – намериха си герои
    И баща ми беше против това и затова властта не го долюбваше. Фактът, че аз никога не съм бил партиен член, трябва достатъчно да говори. Но една камара драскачи си изкарваше хляба от тая работа“, възмущавал се Митко Палаузов-младши.
    Бащата е съсипан, но идва 9.09.1944 г. и на новата власт и трябват герои, а какъв по-подходящ от невръстния Митко Палаузов. Първи за случая се сеща писателят Марко Марчевски. Той е опитен в идеологическата пропаганда, защото още преди войната дълго време е живял в Съветска Русия и добре знае каква стойност имат образи като Павлик Морозов и Александър Матросов за тоталитарния режим.
    През 1951 г. именно той пише първия героичен епос за Митко Палаузов. Книгата става задължително училищно четиво и претърпява цели осем издания. Близък до Трифон Палаузов разказвал навремето как Марко Марчевски отишъл в дома на бащата и казал: „Бай Трифоне, ако знаеш колко пари ще спечелим с тая книга за сина ти! Големи тиражи ще има!“ При тези думи бай Трифон се изчервил целият и извикал:
    „Ти от смъртта на сина ми пари ли ще правиш, бе?!
    Вън от тук и да не си стъпил повече в дома ми!“
    „Баща ми съди Марко Марчевски, но тогава това нещо не се чу, защото тогава такива неща не се чуваха и не можеха да се чуват. Тези неща аз ги чувах тук, у дома. Но Марко Марчевски почина и всичко се потули и прекрати. После баща ми написа своя книга, вземаха я, цензурираха я, редактираха я, преправиха съдържанието й и я пуснаха от печат от негово име. Тогава баща ми съвсем се отдръпна и реши, че повече няма смисъл да доказва истината за брат ми. Не можеш да се пребориш“, разказвал години по-късно Митко Палаузов 2.
    Художествено-творческата интелигенция също е призвана да даде своя принос в обезсмъртяването на детето герой.
    Освен книгата, Марчевски пише и пиеса на тази тема. Не остават по-назад и поетите Георги Авгарски, Мария Грубешлиева, Николай Зидаров, пишат възторжени дитирамби посветени на най-малкото партизанче. Специално се композират модерни „народни“ и естрадни песни посветени на детето герой. През 1964 г. излиза и посветеният на Митко игрален филм „Незавършени игри“.
    Разбира се, образът на партизанчето Митко няма много общо с реалността. Изобразяват го с изпъната партизанска униформа, каскет, наръч гранати и пистолет в ръка. Издигат се паметници, къща музей, мемориал и дори землянка музей. Регулярно се организират вечеринки и чествания. С името „Митко Палаузов“ се кичат чавдарчета, пионерчета, комсомолци и трудови колективи.
    За семейство Палаузови славата е по-скоро лична драма
    Волю-неволю в пропагандната машина се включва и бащата Трифон. Цели генерации ученици от страната се водят под строй в къщата музей и дълги години бившият патизанин и активен борец е принуден отново и отново да разказва историята за гибелта на детето си. В нейния изкривен и романизиран вариант, разбира се.
    Съгражданите му го помнят като преждевременно състарен, съсипан човек, който въпреки всички опити така и не успява да се върне към нормалния живот.
    „Против съм да се оплюва и крещи срещу всичко свързано с комунизма, макар самият аз да нямам нищо общо с него. Но как може едно 12-13 годишно момче да бъде осъзнато като идеология?! Абсурдно е подобно мислене. Това че не са имали детска градина, където да го оставят, не им дава повод да го водят в гората за да го убият, – възмущава се писателят Христо Стоянов пред „168 часа“. -Помня бай Трифон, който беше стар и корав партиен деец. Той беше от оня тип прости комунисти, които наистина мислеха, че ще променят нещата към добро. Всъщност липсата на грамотност правеше някои хора идеалисти. Вярваха и понеже бяха достатъчно неграмотни, не можаха да разберат, какво се крие зад този шизофренизъм.
    Няма да забравя как, когато бях малък размахваше златната си халка от втория си брак пред нас като пионерчета и казваше: Тази халка е от зъбите на убитата ми другарка Ганка, която загина заедно с Митко Палаузов. Цялата история е, че след девети септември той отива изравя гроба и вади златните зъби и от тях си прави брачна халка, което си беше доста цинично, особено тогава в очите ми на пионерче“.
    Още по-подтискащо се отразила историята с паметта на злощастното „дете партизанин“ на втория му син. Той бил нормално момче и родството със комунистическия идол явно много му е тежало. Заради това не станал комсомолец или партиен член и дори отказал бляскава кариера. Пратен е да учи в Морското училище в Бургас, оттам трябва да отиде във Военноморското във Варна, после в Генералщабна академия в СССР.
    Дръзкият младеж се разбунтувал, не искал да става военен и започнал работа като таксиметров шофьор, работил като докер и боядисвал комини.
    Оказва се, че дори веднъж бащата Трифон
    стреля по брат му – осквернил къщата музей,
    защото правел секс в нея.
    „Като че ли той през цялото време искаше да се отърве от опекунството на баща си. Бай Трифон искаше да види в негово лице малкия Митко“, спомня си писателят Христо Стоянов.
    Като момчета в Габрово те играят заедно. 35 г. по-късно пак се срещат и поддържат връзка до смъртта на Митко.
    Той разказва и любопитна случка, която се носи като легенда сред по-старите габровци. „Бай Трифон построил новата къща до музея на сина си и една нощ чува шум от старата постройка. Той беше и нещо като екскурзовод и имаше ключ. Гледа в антрето, няма никого. Втората стая – никого.
    Накрая повдига капака на скривалището, в което са се укривали партизаните и вижда как Митко прави секс с някакво момиче. Изпразва цял пълнител на пищова си в скривалището с викове: „Ти ли ще петниш името на сина ми, бе!“, сякаш другият Митко не е негов син.
    Слава богу, не бяха пострадали нито Митко, нито девойчето. След тази случка му взеха пистолета, нищо, че беше активен борец“, разказва писателят.
    Изглежда на втория Димитър Палаузов социалистическата пропагандна кампания му е дошла в повече. Умира през 2010 г. от рак на 56-годишна възраст, само 25 дни след като са му поставили диагнозата.

    • Крум Страшни

      Аиде още един фашизоид.А бре буклук,като ти е било лошо при бай Тошо що не хванахте гората бре, а се кипрехте по пленери,творчески вили.
      Земята се върти и Белене,ще ви се види санаториум,но този път и фамилиите.Виж мамата це.це и за другите не питай.
      Та да перефразирам поета:Мършата си е мърша и е време да свърша.

  8. Зловещ Фашизъм!

    Няма да заличат спомена, сегашните подлоги, за този тъмен, почти средновековен период.

  9. Ангел Николов, историк

    Само тоталитарните близнаци – нацисти и комунисти – използват деца за пушечно месо. Спомнете си снимката как Хитлер в последните дни на Третия райх пощипва по бузите разни хлапета навлечени в не по мярка униформи. Същото и шумкарите. Няма нищо по-безчовечно от комунизма и фашизма – ненапразно на 9 септември 1944 година, след окупацията на България от червеноармейския башибозук, първи помощници на комунягите са именно фашизоидите превратаджии от Звено – Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Димо Казасов – отврат!

    • Крум Страшни

      Абе малоумник,сигурно си завършил история в нбу с преподавател някоя чалгаджийка.
      Прочети поне нещо,ако можеш да четеш,стига разчита само на инструкциите от козяк.
      За сведение хамериканците преютчват 60 000 военнопрестъпници след войната,
      За какво ли се мъча да ограмотявам боклук …..

  10. До човека с истината: защо ти трябваше да изнасящ тази лекция? да беше погледнал снимките от статията и да си беше замълчал, кому са необходими твоите внушения, да не дава господ ти или твоите роднини да ги публикуват с отрязани глави. а относно неграмотността мога да ти пратя имена и биографии, също мога да ти покажа че полицейските практики не са само от цитирания период на ВСВ от доста от преди това.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.