Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Когато се наливаха основите / Времената, в които България се гордееше със своето вино

Времената, в които България се гордееше със своето вино

Някога сме имали лозя, имали сме и вино, и пазари не са ни липсвали из Европа и къде ли не по света. Наред с най-реномираните вина от Франция, Италия и др. са били и вината на нашите винари. Петвековното турско иго не е попречило на българина да отглежда лозя, за което говори и статистиката след Освобождението. През 1886 г. те са били 636 710 дка, а само след около 10 години площта им почти се удвоява до 1 148 230 дка. В периода 1929-1930 г. лозарството в България осигурява поминък на повече от 100 000 домакинства или приблизително 200 000 лозари, които до 1940 г. нарастват на 450 000. Структурата на селското стопанство през този период се характеризира със силно раздробяване на собствеността и организация на труда от типа на семейно трудовите стопанства – основно заети в стопанството са членове на домакинството. 
Същевременно се отчита ниска степен на лозарската просвета, което препятства въвеждането на съвременни способи за отглеждане на лозята и производство на вино. Ниската просвета сред лозарите е и фактор, който определя скептичността им по отношение на сдружаването и сравнително малкия брой лозари, членуващи във винарските кооперации. Тъкмо обаче в този период се основават най-големите лозаро-винарски кооперативи, които превръщат винопроизводството на страната от дребен частен бизнес в основите на бъдеща винарска индустрия. През 1939 г. се увеличава износа на български вина за Германия, Чехия и Австрия. От реколта 1938 г. са изнесени 1 000 000 л вино, а от реколта 1939 г. 9 000 000 л. Основно в износа участват кооперациите и големи винопроизводители, като тяхното производство продължава да бъда едва 10-15% от общото производство.
Оформят се и няколко силни винарски центрове в страната, основани на доброволните сдружения – кооперативите. Такива са Ловеч, Мелник, Пловдив-Пазарджик, Плевен Сухиндол, Сливен и Чирпан. Приблизително по същия начин са изглеждали винарските центрове и след 1944 година, когато целта на новата власт е била частната земеделска земя да се национализира. Следват 45 години на планова икономическа система, тотално скъсване на връзките между земята и нейните стопани, централизирано лозарство и винарство, държавен монопол.

По време на социализма България е държавата, която се гордее със своето вино. Тогава  лозарството е регламентирано като приоритетен отрасъл с постановление 1050 от 1951 г. И само за 10 години площта на лозята стига 1 950 000 дка. През 1960 г. приключва районирането на лозарството в България. Въведени са нови световноизвестни висококачествени сортове лози, като каберне, мерло, мускат отонел, совиньон блан, шардоне, траминер. Твърде широко разпространение получава и грузинският сорт ркацители, който през 60-те години заема близо 40% от белите винени лозя. На тези нови световни сортове се дължи и последвалия голям успех на българското вино. 
През периода 1960-1970 г. в резултат на напредващата индустриализация на страната и движението на населението към по-големите градове, е извършена промяна в традиционните практики за отглеждане на лозята, свързани с употребата на по-малко ръчен труд. Създадени са нови технологии в отглеждането им, механизирана обработка и механизирана борба с болестите и неприятелите. Поставено е началото на механизираното прибиране на гроздето с гроздокобайни, внесени от Франция и СССР. Създадени са огромни масиви от лозя, които достигат от 2,5 до 10 хил. дка. 



От средата на 60-те години винопроизводството в България процъфтява, за да  достигне през 1985 г. производство до 4,5 млн. хектолитра вино. Това е и периодът, в който държавните винпроми бълват огромни количества за износ, а виното ни заема челните места на световните пазари. Като минус може да се отбележи, че контролът на качеството на продукцията е занижен. Тогавашната система е фиксирала твърди изкупни цени за гроздето, независимо от качеството му. Това става и една от причините селскостопанските производители да загубят интерес в производството на качествена продукция. Не може да се отрече обаче факта, че качествена продукция не е липсвала и се е пласирала веднага на пазарите по второ направление, от което страната ни е печелила валута.  
 НР България започва да изнася над 300 милиона бутилки нискокачествени вина в СССР, както и 60-70 милиона висококачествени на Запад, основно във Великобритания. Така в края на 70-те и през 80-те България е петият в света износител на вина за Великобритания. На този най-скъп пазар продаваме 4,5 млн. кашона вино – 3/4 от целия наш износ. В тези славни  години България владее пазар, предлагайки на цена от 2 – 3 британски лири великолепно зрели и пивки вина, произведени от необикновени сортове грозде като Гъмза, Мавруд и Мелник.

За невероятният успех, с който нашите вина тръгват на Запад  разказва и Стоян Киндеков,бивш шеф на ДСО „Винпром” при социализма. Когато нашите експерти ходели в чужбина, той ги карал да купуват тамошни вина. След това събирал нашите технолози, наливали и опитвали. „Какво ще кажете?“, питал Киндеков. „Абе, нашето си е по-хубаво“, отговаряли много от шефовете на винпромите. „Абе, по-хубаво си е, ама трябва да направим вино като тяхното, ако искаме да продаваме там“, казвал Киндеков.
През 1970 г. Българските специалисти се обръщат и към енолозите в Калифорния, за да им помогнат за развитието на лозарството в страната. Целта е била една – да се създаде българско вино, което да се конкурира на международните пазари. Усилията им се увенчават с успех. Така освен на огромния съветски пазар, българските вина постепенно заемат добри позиции и в много европейски държави, САЩ и Канада.
През 1963, 1966 и 1967 г. България достига своя апогей като заема първо място в света по износ на десертно грозде, пред Италия и второ място по износ на висококачествени бутилирани вина в света. Площите с десертни и винени сортове са над 2 млн дка, а производството на облагородени вкоренени лозички достига 500 хил. бройки, като много от тях се изнасят в чужбина. За периода 1970 – 1989 г. в отглеждането на лозята се внедрява високостъбленото и широкоредово им отглеждане, за което колектив на Лозаро-винарския институт в Плевен получава правителствена награда. 
В началото на 70-те България става износител №1 на бутилирано вино в света. Това се потвърждава и от изтеклата стенограма на американския посланик Херц до Държавния департамент на САЩ. На 31 май 1974г. посланик Херц пише: „Посолството връчи на г-н Стоименов, генерален директор на „Винимпекс“, препоръката ви относно проблемите с промяната на стандартите за винените бутилки. България е най-големият износител на бутилирано вино в света и почти всичките бутилки са от 0,7 литра. Промяната на размера на бутилките не представлява проблем. Сериозният проблем е, че трябва да се сменят бутилиращите машини, за да се мине към по-големи бутилки. Посолството посъветва г-н Стоименов да се свърже с българското посолство във Вашингтон във връзка с изслушването по въпроса, насрочено за 11 юни. За ваша информация: България започна да изнася вино в САЩ през 1972 г. и планира през тази година да пласира на нашия пазар 150 000 бутилки. „Винимпекс“ смята да увеличи това количество повече от три пъти през 1975 г.“ . По това време България става известна в САЩ и Канада с марката „Тракия”. 

Със своите 212 милиона бутилки, произведени през 1978-а, България се нарежда на четвърто място по производство и на второ по износ (след Франция) на вино в световен мащаб. На тези позиции страната ни се задържа дълги години.
Апогеят на развитието на българското лозаро-винарство продължава до средата на 80-те.С идването на власт в СССР на Михаил Горбачов и “опитите му да отрезви” Съветския съюз, износът за СССР спада драстично под 50 млн. бутилки. Нашата политика на послушание приема твърде буквално някои постулати на Горбачовата перестройка и нейната борба с алкохолизма в Съветския съюз и стотици хиляди декари лозя биват оставени на произвола на съдбата. Грижите за лозовите масиви постепенно намаляват, в резултат на което много лози закържавяват. Почвата започва силно да се заплевелява и добивите намаляват, а много лозя буквално загиват. За това спомагат и много ниските температури през няколко зими, през които лозята, отглеждани на стъблени формировки, не издържат и измръзват.
След падането на режима на Тодор Живков през 1989 г. се стига до либерализирането на винопроизводството в България, което обаче не предизвиква желания успех, а довежда до хаос в този отрасъл. Винарството се оказва един от най-потърпевшите сектори, а износът ни във всички посоки намалява в пъти, а не в проценти. Докато до края на 80-те години нашите вина (най-вече от сортовете каберне и мерло) са се приемали добре заради съотношението цена-качество, то от началото на 90-те години продажбите започват да спадат. Едната причина е силната конкуренция в тази по-евтина пазарна ниша на вината от Новия свят, а другата е свързана с вътрешните процеси в индустрията. На пазара се появяват нови играчи като Австралия, Чили, Аржентина, Нова Зеландия – страни, които почти не присъстват на пазара по времето, когато нашето вино е известно на всеки англичанин. Сриват се и завоюваните ни с много усилия  пазари. Това се дължи най-вече заради пониженото качество, лошия маркетинг и отстъплението в цените заради дъмпинга, който си правят нашите изби.  С лека ръка сме избутани от търговията и светът ни забравя. През 1990 г., независимо от великолепната реколта, са произведени едва 1,8 млн. хектолитра вино.

Огромните винзаводи започват да се приватизират и това предизвиква сериозни сътресения, съкращения на работници, и в някои случаи – закриване и ограбване. Приватизацията на избите също се оказва истинско грабителство по отношение на лозарите. Недообмисленият закон за възстановяване на земеделските земи почти погребва лозарството. Аграрната реформа, която довежда до реституция на селскостопанските земи на потомствените й собственици, е провеждана често по начин, който води до катастрофални последици. Лозовите масиви биват поделени на техните собственици или на наследниците им, а в много случаи на близки и познати на поземлените комисии. Хора от градовете, с незавидни познания по земеделие, се превръщат в наследници на големи масиви обработваема земя. Почти всички стари собственици, които разбират от лозарство, вече са измрели, а наследниците им по разбираеми причини не знаят занаята. Те не разполагат и с необходимата техника и инвентар за модерно и конкурентоспособно лозарство. Това предизвика процеси по разпокъсване на земеделските площи в страната и до огромен спад във винопроизводството. 


От 2000 година насам обаче ситуацията в българската винена индустрия започва да се променя. С пред присъединителните земеделски фондове и програми като САПАРД и ФАР, много български винари и чужди инвеститори успяват да осъществят проектите си за модерни изби и лозя. Това постепенно започна да променя облика на цялата винарска индустрия към по-добро. Днес страната ни произвежда 102 милиона литра вино на година, 60% от които са за износ. Според президента Плевнелиев „Ако по време на социализма ние бяхме символ на масово производство, днес ние се радваме на качеството на българските вина”!

                                                                                                                                                                                                  14.02.2014

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.